автор: botyofentiev

Изминалият ден от слънцето
зад планината се съблече,
стадо се завръщаше и звъʹнците
опяха този ден обречен.

Надянал пурпурната своя нощница
денят в залеза се разтопи.
Получил ежедневната си надница,
потъна в нощните си нощови.

Там хляб за утре ще замеси,
за да изгрее озарен
и вдигнал слънчеви завеси
да заяви – Ще бъде ден!

Така Земята се върти.
Денят сияе и залязва.
Животът отброява и върви,
и крие дните в свойта пазва.

За всеки колкото да изброи,
все кяр е под небето да ни има.
И все няма да достигнат дни,
смъртта е залезно непрежалима.

Така че Ден, не се сърди,
аз в нощите си ще живея.
Ще гледам с твоите очи,
а с моите за тебе ще жалея.