автор: Efrosina

Тревожно птица над мене изпищя,
на улицата спря ме тайнствен непознат.
Подскочи във гърдите клетото сърце,
като разклатена камбана затрептя.

Издирих отдавна запокитен ключ,
в покоите на смътни спомени нахлух.
Сякаш от подземие ме лъхна хлад,
в сумрака изникна силует познат.

Възкръсват недоразумения, вини,
шептят недоизказани от нас слова,
мержелее жест и днес неразгадан.
Простенват болките, кога ще отболят?

В мрака винаги си дебнел притаен,
очаквал чудото да стане някой ден,
да се повторят миговете отпреди,
макар възторгът да е вече немислим ‒

като лист на вейка в леден къс скован,
или мъртво цвете от хербарий стар,
живот веднъж замръзнал е невъзвратим,
невъзможно е и сух цвят да разцъфти.

Безутешни ме пронизват две очи –
безнадеждно аз повдигам рамене.
Отлитна птицата – с крилата изсвистя.
Отказа да се върне времето назад.