автор: pc_indi

Земята влезе в своята "критическа" -
обливат я вълна подир вълна.
На възраст вече е, фактически,
а болките нарастват с възрастта.
Болят я костите, гръбнака е превит,
с континентална форма са сенилните петна.
Разлистват сенки ясните очи,
в които си отива младостта.
Такива хубави деца роди,
а в майчинството си какво ли не видя...
Любов посяват уж, а жънат все войни.
С костилка милост е плода на яростта.
Издигат храмове и ги рушат,
садят дървета, и секат гори,
изгубени сред дигиталния си свят.
Горчива кръв по вените пълзи.
Не може толкоз обич, толкоз гняв
Земята в себе си да побере
и с тази бясна челяд да се справи.
Не може и въртенето да спре.
И само в полусън, и в полуяве
издиша мантри за децата свои-
умовете си те да опазят здрави,
да порастат душите им. Като секвои.
И благодарни, в топлият й скут,
като деца да носят в шепи радост,
и да е дълъг общия им път,
и обозрима безпределната й старост.