автор: mariq-desislava

Невъобразимо дълго си ме търсил,
мое следслънце,
мое следвсичко,
но аз отдавна не помня
крехките ласки на островите ти,
разплисканото небе на очите,
изгрели само за мене.

Поне насън да можеше да ме погалиш,
докато птиците забравят да летят,
докато не се събудя
в пролетните коловози,
в скромната кръв на всичките растения,
високо над мене.

И вече няма да усещам нищо.
Просто нищо.
Не плачи с различни сълзи -
само ранимите са истински смели.
Не търси черната кутия на сърцето ми.
Там е пълно единствено с тебе.