автор: yotovava

Наясно бях, че ще си идеш.
Защо бе този маскарад!
По спуканите керемиди
дъждът се плисна – и не спря!

Наля очите ми с олово,
и скулите ми дълго дра.
А нужно бе едничко слово –
да ме спаси. И без игра.

За миг да зная, че съм нужна,
че ненапразно се пилях,
щом в дланите ти – непослушна! –
аз общи пътища чертах.

И после сгушвах доверчиво
глава и вярвах на лъжи.
И всичко бе така красиво,
че закопнях да продължи.

Пленен от ледни браздулици,
трепери тихият ми дом.
И сякаш някой всички птици
оттук прогони мълчешком.

Излишно – спрях! – да се надявам.
Засъска зимната мъгла...
В снега безследно се стопяват
прекършените ми крила.