автор: esperanca

На 1 март 2010година те докарахме от Радомир.
Бях те завила в бебешкото одеалце на Деян. Ти - мъничка, изплашена, топла и пулсираща топчица с бяло сърчице на челцето . За първи път отделен от котилото не спираше да скимучиш през цялата нощ, докато не те взех при мен в леглото. Успокояваше се само, когато те пипках и галех. Така, цели две години и половина, през които стана младо и силно вълче. Пухчето се превърна в остра козина и аз отключих алергия към нея. Оттогава си имаш собствена стая...
Днес, 11 години, 3 месеца и 11 дни по- късно , поради дисплазия на тазобедрена става, отново скимучиш по цяла нощ. Previcox-ът не те облекчава достатъчно, за да спиш спокойно. Бялото сърчице на челото е все така изразително, обичливо.
Сядам до теб, и те пипкам, и милвам. Ти се гушкаш, силно притискайки се в мен, поставяш предна лапичка върху ми, все едно и ти ме прегръщаш, и успокоен заспиваш. Ръката ми се изморява и унасяйки се, преставам да те галя. Щом спреш да усещаш ритмичното движение на ръката ми, веднага се събуждаш. Тревожността или болката ти се връщат и започваш с влажната муцунка да побутваш ръката ми, за да те галя. Така осъмваме - седя до теб на земята и те пипкам, а твоята лапичка лежи върху мен...
Според Православната църква, поради греха у човека, кучетата нямат душа, само дух и плът. Когато си тръгнеш,... и моят земен край настъпи , с паметта на душата си, ако имам път , през всички измерения и посоки, винаги ще се надявам,... винаги ще те търся,... винаги, завинаги до края на света.