Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 440
ХуЛитери: 0
Всичко: 440

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДесет години мълчание
раздел: Разкази
автор: Heel

Отново бе дошъл рожденият ден на Ема. „Как само минава времето“ – каза си Самуил и се зае да измисли интересно пожелание. Държеше пожеланията му да са запомнящи се, забавни, с потенциал да предизвикат реакция. И в тях да има някаква закачка, естествено. Извади телефона си и погледна какво бе писал през изминалите девет години. Не биваше да се повтаря.
Задачата не бе никак лесна, той отдели цял час за нея. Накрая се спря на: „Да си винаги толкова красива, колкото когато те видях за пръв път! Да си винаги толкова щастлива, колкото в най-щастливия момент от живота ти! Да си винаги толкова здрава, колкото когато си мислила, че ще живееш вечно!“
Прати съобщението. Чувстваше се така, сякаш е свършил важна работа. Лошото бе, че досега тя не му бе отговаряла, дори и с емотиконка. Самуил бе престанал да се обижда от нейното безразличие. Безразличие! Не си спомняше някога да се е отнасял зле с нея…
Преди десет години се бяха запознали на един купон и харесали. Бяха започнали да излизат заедно. Самуил мислеше, че е намерил любовта на живота си. За жалост всичко приключи много бързо, за няма и два месеца, без дори да се стигне до интимни преживявания. Ема бе намерила мъж, който й допада повече – по-сериозен, по-улегнал мъж. Разделиха се без скандали. Така от мимолетната връзка остана само ангажиментът на Самуил да поздравява Ема за рождения й ден. Той не можеше, а и не искаше, да забрави първата си любов. В сърцето му тлееше плахата надежда, че … нещо може да се промени към добро. Копнееше да чуе гласа й, но не смееше да й се обади. Как да й се обади, като тя дори на съобщенията му не отговаряше?
Преди седем години бе научил, че тя се е омъжила. Бе го заболяло от този факт, въпреки че му бе пределно ясно, че точно така ще стане. Ема имаше свой живот, живот, в който Самуил нямаше никакво място.
Самуил винаги сравняваше жените, с които излизаше, с Ема, а това му пречеше да има сериозна връзка. Осъзнаваше, че така си причинява вреда, но просто не можеше да се промени вътрешно. Бе навършил трийсет и пет, а все още бе ерген. Но пък ергенският живот бе започнал да му харесва.
Докато плащаше покупките си в супермаркета, телефонът му изчурулика. Съобщение! Поспря се на входа и погледна екрана. Съобщението бе от Ема. Гласеше: „Ела да се видим! Още днес, ако искаш.“
Сърцето на Самуил напираше да изскочи от гърдите. Ема десет години бе мълчала като пън, а сега го канеше в дома си, и то на рождения си ден! Той пи бира, за да се поуспокои. Отговори с една дума: „Хубаво.“ Ема написа адреса си и посочи часа – 19.
Самуил не знаеше какво да си мисли. В едно бе сигурен обаче – щеше да се чувства адски неудобно в компанията на съпруга й. Възможно ли бе тя да е сама в момента? Или бе събрала голяма компания? С наближаването на часа на срещата ставаше все по-нервен. Към пет следобед изпи едно малко уиски за кураж. Избръсна се и си лъсна обувките. Тогава си помисли, че е възможно Ема много да се е променила през последните десет години. Тя вече бе на трийсет и три. Едва ли се бе сбръчкала, но дали не бе надебеляла? Ами ако коренно се различаваше от идеализирания образ в главата му? Накрая си каза: „Външният й вид няма значение, тя винаги ще си остане моята прекрасна Емичка.“
Подрани за срещата и се наложи половин час да чака долу пред входа. Искаше да звънне на вратата точно в седем и пет – с тактическо петминутно закъснение.
След звънването се чу подвикване:
– Влизай, влизай! – Самуил веднага позна мекия тембър. Прекръсти се, натисна дръжката на вратата и влезе.
Озова се в луксозно обзаведен апартамент. На пръв поглед всичко бе безупречно. В хола нямаше никого.
Вратата на една от спалните бе отворена.
– Насам! – екна отново прекрасният глас на Ема.
Самуил се приближи и надникна.
Ема лежеше на огромното легло, завита небрежно до кръста. Бе с ефирно черно боди, което подчертаваше изящните форми на тялото й. За тези десет години изглежда бе качила не повече от пет килограма. Лицето й не бе много по-различно отпреди – по-сериозно бе, не толкова момичешко, но все така красиво. Дългата й тъмнокестенява коса се бе разляла като водопад по белите рамене.
В позата й имаше нещо театрално, което притесни Самуил. Да, като за снимка се бе излегнала. Усмихваше се, но някак насилено, а очите й излъчваха стаена тревога. Нещо не бе наред!
– Така ли ще стърчиш? – попита тя. – Защо не седнеш до мен на леглото? Не се ли радваш, че ме виждаш?
– Разбира се, че се радвам, Еми. Ти как си, какво правиш?
– А, добре съм.
– Няма ли да дойдат гости за рождения ти ден?
– Не, реших тази година да празнувам сама! Е, в последния момент размислих и те поканих.
– Не можах да измисля подарък…
– Нищо, нищо.
– Къде да оставя цветята?
– Първо ела при мен и ме прегърни! Имам нужда някой да ме прегърне! – Очите й блещукаха по странен, направо плашещ начин. – Самуил си помисли, че тя е дрогирана. Притесни се още повече.
– Еми, би ли ме почерпила кафе? Да седнем в кухнята да си поприказваме. Не сме се виждали от десет години. Това е много време.
– Значи не искаш да ме прегърнеш! Толкова ли съм ти противна! Мислех, че поне ти…
– Ема, какво е станало? Защо ме покани на рождения си ден? Честно казано… плашиш ме.
Тогава тя се разплака. Зави се до брадичката, извърна глава настрани и се затресе от ридания.
Самуил седна до нея, протегна ръка и я погали по челото.
– Искам всичко да ми разкажеш, Еми!
– Няма кой знае какво за разказване. Да, добре, да пием кафе в кухнята. Помогни ми да стана от леглото – каза тя и се надигна на лакти.
– Да ти помогна?
Тя махна ядосано с ръка, преметна краката си със сковано движение над страничната табла и седна. Левият й крак бе изтънял, мускулите сякаш се бяха стопили.
– Господи! – възкликна Самуил.
– Помогни ми, мамка му! – изсъска тя. – Не мога да се изправям сама!
Той я подхвана внимателно през кръста и под лявата мишница и я изправи.
– Подай ми патериците, под леглото са.
Той се поколеба.
– Няма да падна. Щом веднъж стъпя здраво, няма страшно.
Оставяйки я за момент без опора, той се наведе и измъкна скритите под леглото патерици тип канадки. Ема ги сграбчи с треперещи пръсти и се подпря. Но дори и подпряна, тя не изглеждаше стабилна.
– Еми, легни си. Аз ще направя кафе и ще ти го донеса в леглото. Няма мисъл да се мъчиш.
– Не, ще отидем в кухнята, както ти искаше.
Придвижването на Ема бе мъчително за гледане. Тя пристъпваше вдървено с десния крак, извивайки тялото си леко настрани, и с огромни усилия изтегляше напред левия, който се гънеше в коляното, сякаш бе от пластилин. Стъпалото й на практика не стъпваше, а се провлачваше и тупваше безжизнено на пода. Лицето й се изкривяваше от болка при всяка крачка.
– Еми, мога да те занеса…
– Няма да ме носиш. Трябва да се грижа сама за себе си.
Самуил стоеше точно зад нея, готов да я подхване при евентуално залитане.
След цели десет минути стигнаха до кухнята. Ема седна, подхвана болния си крак с две ръце и го положи внимателно върху табуретка. Стъпалото й, което бе леко подуто под глезена, потръпна и клюмна немощно навътре.
Самуил се зае да направи кафе. Бе толкова изнервен, че се затрудни от тази наглед съвсем проста задача.
Ема отпи от кафето си и застина в крива поза, явно чувстваше дискомфорт при седене.
– Така… – подхвана Самуил. – Много съм притеснен за теб. Затова искам да ми разкажеш всичко в подробности. Ще се опитам да ти помогна.
– Какъв си ми ти, че ще ми помагаш! – сопна се тя.
Самуил я изгледа остро.
– Добре де, всичко ще ти кажа. Но не ми се влиза в подробности. Просто спомените…
– Слушам те.
– Преди половин година катастрофирах. Гръбнакът ми беше в най-лошо състояние. При счупени прешлена. Оперираха ме, лежах в гипсово корито, но неврологичните проблеми останаха. Виждаш, че левият ми крак…Ох, не ми се говори за това. От месеци съм с жестоки болки. Сума ти пари похарчихме за лечение. На мъжът ми му писна да гледа кривата ми физиономия и замина в чужбина. Не мога да му се сърдя, праща редовно пари човекът. Това е.
– Кой се грижи за теб?
– Идва една бивша медицинска сестра. Два пъти на ден.
– Какъв беше този театър, който разигра в началото?
– Исках да те примамя в леглото си. Мислех, че ще успея да те заблудя, поне в началото. Знам, че звучи грозно, но… Депресирана съм. Изтощена. Не мога да спя от болки. Мамка му, имам нужда от ласки, а и днес е рожденият ми ден. Мъжът ми ме изостави, за бога! И аз съм човек. Добре, добре, не ме гледай така! Знам, че съм изкукала!
Самуил стана и закрачи напред-назад. Седна чак след десет минути.
– Ето какво предлагам… Ще ми дадеш медицинската документация. Имам приятел травматолог. Работи в частна клиника в чужбина. Сигурен съм, че ще може да помогне.
– А, не, не искам повече в болница!
– Ти ми дай документите. После ще преценяваме какво трябва и какво не. Ще ти пратя една психиатърка да си поговорите. Тя излекува майка ми. Ще идвам тук всеки ден да ти помагам с каквото мога и да си приказваме. Е, това е засега… ето, прегръщам те, но с интимностите дотук. Аз реално не съм ти никакъв.
– Защо се държиш така, сякаш съм дете! – измърмори Ема.
– Държа се така, както ще е най-хубаво за двама ни.
Ема понечи да каже нещо, но се отказа. Умисли се.
В течение следващата година Ема получи много грижи, като известно време лежа в болница. Самуил спази обещанието си и всеки ден идваше да й помага. След рехабилитацията състоянието й бързо започна да се подобрява, докато накрая патериците не станаха излишни. Болките в гръбнака и крака бяха отшумели напълно.
Един ден Ема погледна Самуил с тревожен поглед и каза:
– Мъжът ми се прибира другата седмица.
– Добре, ще престана да ти идвам на гости.
– Не исках това да кажа.
– А какво искаше да кажеш, Еми?
– Всъщност прав си. Това исках да кажа. Не е редно той да те вижда тук.
– Да, знам.
– Много съм ти задължена, Сами… Без теб … можеше да умра.
– Е, за мен беше удоволствие да съм до теб в трудния момент.
Самуил я целуна по челото и си тръгна.
За рождения й ден той пак прати оригинален поздрав: „Да си жива, здрава и щастлива! Дано не ми отговориш, за да съм спокоен, че при теб всичко е наред.“
Ема не му отговори.


Публикувано от Administrator на 28.03.2021 @ 16:42:23 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

31.07.2021 год. / 05:04:58 часа

добави твой текст
"Десет години мълчание " | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.