автор: vlakant

- Четири наливни бири – поръча Джони на минаващия покрай него келнер, докато младите мъже сядаха на освободилата се маса.
Това беше редовна петъчна среща след работа, когато пиеха по бира „При бай Гошо”, говореха за изминалата седмица, за работа, за спорт, за жени, за коли и за всичко друго, за което могат да се сетят мъже на около 30 години.
Групата беше от десетина човека, като само веднъж или два пъти се бяха събирали всички. Приказката вървеше и между трима, а понякога бяха и двама. Но и това беше рядкост, защото форматът беше отворен и гости на някой от приятелите бяха добре дошли. Така стана и днес – докато келнерът поставяше бирите на масата, върху рекламни картончета, към групата се приближи Монката, който водеше със себе си непознат мъж.
- Келнер, донеси и за тях две бири. Същите. – провикна се Христо. – Как си бе Монка? Тъкмо на време идваш!
- Здравейте, пичове. Няма да ви дам да поведете и после да ви догонвам, или да разкажете най-готиния виц в началото, и цяла вечер да се хилите без мен. И да ви представя – това е Илиян. Той се върна миналата седмица от Щатите.
- Здравей, Илияне! – колективен поздрав и съобщаване на имена.
- Сигурно си тук за ваканцията, едва ли си решил да се връщаш за постоянно. Но както и да е – ще разказваш после. А сега „Наздраве!” – Весо нямаше търпение с първата глътка.
Груповото „наздраве” бе последвано от дълга глътка, с която половинките бира бяха почти пресушени, обяснимо за юлската жега.
- Келнер, моля още шест от същите – Весо продължаваше да е нетърпелив.
- Илияне, какво си пострадал? – обърна се Джони към него, визирайки лепенката върху челото на новодошлия.
- Нищо съществено. Битов инцидент.
- Кажи де, кажи – опорстваше Джони.
- Сутринта докато се бръснех, отворих за нещо шкафчето над мивката, и без да съм го затворил се наведох и срещнах ръба на отворената врата челно. И ето го резултата – разкрасяване преди ваканцията.
Келнерът дойде с новите бири и направи смяна „пълно за празно”.
- Питам те, защото оня ден една приятелка ми разказа такава небивалица, че просто се напиках да се хиля. И ти с тази лепенка на челото, ми заприлича на човек от тази история. – Джони бързо влизаше в настроение, а може би въобще не излизаше оттам.
- Знаех си аз, че готините истории започват в началото – каза Монката доволен, че констацията му се е потвърдила.
Ново „наздраве” и Христо попита:
- И каква е тази история, и коя е тази приятелка, и сега какво - писмена покана ли чакаш? Айде, давай!
Джони не беше от хората, които трябва дълго да молиш, камо ли да им пращаш писмена покана. Той се облегна на стола си, запали цигара, засмя се и влезе в ролята на разказвача:
Та значи, виждаме се с моята приятелка в сряда, случайно. Не, няма да ви кажа как се казва, нито тя, нито мъжа и, защото може да ги познавате, светът е малък, а за София - да не говорим. Добре, за да ви е по-лесно ще ги кръстя Ваня и Иван. Да бе, да – това са измислени имена. Та значи срещаме се, пием кафе и си говорим за живота. Отдавна се познаваме и картите са ни открити. Тя в един момент казва „Джони, няма да повярваш какво се случи в неделя! Такъв куриоз, а няма на кого да го разправя.” „Защо бе, Ванче, Иван не е ли вкъщи? Не си ли споделяте с него – та вие сте още младоженци, така да се каже.” „На Иван не мога да го разкажа, и като чуеш историята, ще разбереш защо.” „Е, ми давай тогава, защото вече ми стана интересно.”
Джони отпи от бирата си, и с преправен женски глас, каза:
- И сега историята на Ванчето от първо лице:
Неделя сутрин. Ставаме с Иван някъде към девет, пием кафе, гукаме си и правим програмата за сутринта. Той казва, че щял да слезе до колата, да завива някакви скоби, тъй като ауспуха (май това беше) висял и от време на време се опирал в легналите полицаи. Аз казвам, че ще отида до супера за малък пазар. Ще взема пазарската количка, за да не мъкна торби, че може и да съм бременна. Не съм сигурна, но работим по въпроса. Аз си слагам тънка, къса, широка рокля. Иван си слага червените шорти, участници във всички ремонти и някаква оръфана фланелка, все пак ще ляга под колата. Слизаме по стълбите, долу на входа се целуваме, той тръгва към мазето за инструменти, а аз - към супера. Пазарувам около час, час и малко и бавно, не защото съм бременна, а защото ми е гот, се прибирам към вкъщи. Слънцето все още е приятелски настроено и не е напекло безмилостно. Въобще идилия.
- Такава си е Ванчето, може да се радва на малките неща, - отпи от бирата Джони и продължи, леко фалцетно в началото:
Доближавам до колата и виждам стърчащите на Иван крака. Доближавам още, заставам над него, тъкмо да го сръгам на шега, виждам топките му излезли от червените шорти. Става ми смешно и решавам да се измайтапя. Оглеждам се, няма никой, навеждам се и го хващам за топките, задържам ги 1-2 секунди в ръка, след което с бързо движение ги прибирам в шортите, без да му се обадя. Влизам във входа, вземам асансьора и се качвам на нашия етаж. Докато ровя в чантата си за ключовете, вратата се отваря и в рамката и застава Иван. Аз се вцепенявам и започвам да заеквам „Ти-ти как-какво правиш тук?”, „Ами дойдох да взема едни клещи. Защо?” „А кой е долу, под колата?” „А, това е един приятел от казармата, редника Петров. Не сме се виждали от поне 12 години. Ама бяхме много близки, и сега като минавал насам се сетил за мен и решил да се обади.” „И защо е с твоите гащи?” „Е, ми той искаше да помогне по-бързо да свършим ремонта, и понеже разбира повече от мен, му дадох моите работни гащи и ....” Асансьора спира на нашия етаж, ние стоим на входната врата и се споглеждаме, вратата се отваря и оттам излиза един мъж с червени шорти и разкървавена глава. „Какво става, бе Петров? Къде си тресна главата?”,”Ванка, не знам братче, какво стана, но искам да си измия раната и ако мога да спра кръвта.” Влизаме в апартамента, дезинфекцираме раната, аз не смея да повдигна очи, хем да не се издам, хем да не видят смеха, който ме е напушил. Спираме кръвта със спирт и някаква лепенка – раната е малка, точно по средата на челото. „Ванче, това е редника Петров. Петров, това е любимата ми съпруга Ваня.” – казва полуофициално, полу на шега Иван. „И кажи сега къде си тресна главата? Явно си забравил да ремонтираш коли.” „Ванка, нищо не съм забравил. Почти бях привършил и щях да изляза, докато ти дойдеш с клещите, когато някаква женска ръка започна да опипва топките ми.” „Стига бе, Петров, ти да не си се нашмъркал от сутринта?”, „Честно, бе Ванка. Аз направо се вцепених. Мацката ми опипа топките и ги прибра в шортите. Аз забравих, че съм под колата, надигнах глава да я видя и си треснах челото в скобата. Е, това е.”
Групата изригна в нещо средно между смях, хилеж, цвилене и гърлени звуци близки до задавянето, изкарали на лицата им и някоя друга сълза.
- Джони, ти си велик! Направо изби рибата!
- Откъде ги взимаш тия безкрайни истории, бе човек?
- И какво стана с мацката? Не смее да ги погледне в очите, не смее да гъкне!
- Страхотна, не може да познае топките на мъжа си!
- Та значи, Ванчето продължи разказа:
Иван опитва да припадне от смях, аз също се смея. Петров се оказва готин тип с чувство за хумор, и не се вкисва, че се смеем на неговото изживяване. Мисля си, че никой от двамата не се досеща за моето участие, и затова не мога да го разкажа на Иван, че кой знае какви глупости ще си помисли.
Хилежите продължиха, Весо извика още шест бири. Джони беше доволен, че отново е бил в центъра на купона и се обърна към Илиян, който също се смееше, но някак си не беше част от компанията:
- Илияне, като видях тази лепенка се сетих за редника Петров, за това така те заразпитвах. Извинявай, ако съм бил много настоятелен.
- Нямаш проблем, Джони. Всичко е наред. От Ванчето вече знаеш, че редника Петров има добро чувство за хумор. Също така е дискретен. Наздраве, момчета.