автор: Mariq_Vergova

“Oh, sing to me,
my lady of the sea,
show me the way
with your melody!”
“Arms of the Ocean”

След буря океанът винаги притихва, полюшва укротените си вълни, отразява в безкрайната си синева проблясващото слънце и сякаш се опитва да убеди целия свят, че не е възможно да бъде друг, освен ласкав, нежен и спокоен. След буря и слънцето свети сякаш по-ярко, по-щедро и изобилно. И всичко наоколо е умиротворено, смълчано, като че ли спряло своя ход. В такива часове е трудно да повярваш, че само няколко дни по-рано, гладката сега до самия хоризонт повърхност, е приличала на раззинало паст свирепо чудовище, готово да погълне без жал всичко, до което се докопа. Само преди дни и вятърът, днес смирен и невидим, е бил впрегнал цялата си ярост и дива мощ и от гърлото му, като от бездните на преизподнята са надавали вой всички демонски изчадия. И тези две стихии, въздух и вода, са се сражавали помежду си за превес и надмощие. Като че ли двата свята – на бездънните дълбини и безкрайната шир са демонстрирали един на друг своето превъзходство. Понякога, насред битката на тези полудели титани, сякаш на границата между живота и смъртта, се случва да попадне и някой клет, подхвърлен от прищявката на случайността кораб. Като малка, орехова черупка, запокитена небрежно във водовъртеж. И тогава единствено от провидението зависи каква ще бъде съдбата на тази черупка и какъв зар ще бъде хвърлен – зар за живот или за смърт. Но в играта на зарове шансът да изгубиш обикновено е по-голям от този да спечелиш.

***

Лодката се носеше без посока, полюшвана леко от нестихващия танц на неуморните вълни. Веслата лежаха отпуснати от двете й страни и тя изглеждаше съвсем малка и изгубена, сред ширналите се до самия безкрай водни мили. Мъжът лежеше неподвижно на дъното, отметнал глава и захвърлил до себе си протрита моряшка торба. Очите му бяха затворени, а лицето, под безмилостно греещото слънце, изглеждаше мъртвешки бледо. По тялото му личаха остатъци от някогашни дрехи, навярно риза и панталон, а сега само сгърчени, прокъсани от слънцето и морската вода дрипи. Устните също бяха бледи, но със засъхнали по тях от напукването и жегата капчици кръв. Животът обаче упорито се беше вкопчил в това тяло и отказваше лесно да си отиде, въпреки нечовешката изнемога и изтощение. Навярно защото мъжът беше съвсем млад. Но колко ли още можеше да се състезава живецът с времето, жаждата и изпепеляващото слънце? Човекът лекичко помръдна, устните му беззвучно се разтвориха и сякаш се опитаха да промълвят нещо, но от тях не се отрони и звук. Нямаха толкова сила. След още няколко минути той отново опита да раздвижи тялото си и дори успя лекичко да се надигне, задържайки се за ръба на лодката. Остана така известно време, но безсилието отново успя да надделее и да го тласне обратно назад. Сети се за манерката с остатъци от вода и с опипване започна да я търси край себе си. Беше я оставил в торбата и след известно усилие успя да я извади и да я приближи до устните си. Можа да изцеди обаче само няколко капки, повече не беше останало и отново я отпусна встрани. Опита се да пресметне от колко дни се носи така без посока под палещото слънце. Пробва да подреди в главата си върволицата от дни и нощи, изминали след потъването на кораба. Колко бяха - три, четири... Седмица? Не знаеше. В съзнанието му всичко се сливаше в неясна мъгла. Помнеше единствено последната вечер на бурята. А оттам насетне имаше само редуващи се безкрайно море, безкрайно небе, безмилостно прежурящо слънце и жажда. Най-вече жажда. Облиза напуканите си устни. При бягството от потъващия кораб не беше имал време да вземе почти нищо. Грабнал бе само моряшката торба и напъхал вътре манерка с вода, къшей хляб, търкалящ се на масата и нищо повече. После вече мислеше само за оцеляването. Всички се щураха като полудели по накланящата се палуба, блъскаха се, хвърляха се в схватка за спасителните лодки. Някои политаха зад перилата, избутани от довчерашните си другари, други - блъснати от някоя яростна, издигаща се като каменна стена вълна. Крясъците, предсмъртните викове и бученето на бурята се сливаха в оглушителна канонада. Лодките бяха достатъчно и би трябвало да стигнат за всички, но голяма част потънаха заедно с кораба, други се разбиха при спускането във водата, а трети стигнаха непокътнати до водната повърхност, но в крайна сметка останаха празни. Моряците или не успяваха да ги достигнат, запокитвани като сламки от подивелите води или пък тези, които се прехвърляха, биваха изтикани от някой друг, стремящ се още по-отчаяно да спаси своята кожа. Мъжът не знаеше каква част от екипажа е оцеляла. Знаеше само, че в неговата лодка в началото бяха трима, а накрая беше останал само той. Не помнеше как и защо. Когато се свести на сутринта след утихналата вече буря, осъзна, че е цяло чудо, че е жив. Опита се да си припомни последователността на събитията от изминалата нощ, но помнеше единствено пиянския гуляй и гръмогласните песни. Наближаваше краят на плаването и всички бяха вече смъртно отегчени, жадуваха да усетят най-сетне твърда земя под краката, да се приберат у дома и да прегърнат своите близки. За същото жадуваше и той. И може би заради това все по-чести ставаха тези пиянски вечери, в които всички искаха да забравят за дългите самотни нощи насред необятния океан. Всеки си имаше я жена и деца, я любима, чакаща го вярно или пък възрастни роднини. Той също имаше момиче, което копнееше да прегърне и целуне.

Онази вечер гуляят беше в разгара си. Всички се бяха скупчили в общата каюта. Наздравиците ставаха все по-чести, а песните все по-гръмки и невъздържани. Всеки давеше носталгията в алкохол. Затова и никой не усети навреме връхлитащата буря и яростта й. Едва когато люлеенето на палубата стана по-силно от пиянските залитания, осъзнаха какво се случва. Вятърът навън беше завил като полудяло чудовище, готово да помете всичко по пътя си, а вълните бучаха и подхвърляха кораба, сякаш бе малка, дървена кутийка. Много бързо разбраха, че коритото няма да устои на гнева на природната стихия и спасението на всеки е в собствените му ръце. До там някъде стигаха и спомените му. Свести се вече в полюшващата се лодка, незнайно къде в необятния океан и сам. Нямаше представа колко се е отдалечил от мястото на крушението, къде се намира в момента и накъде трябва да плава. Не притежаваше нито компас, нито някакъв друг ориентир. Накъдето и да погледнеше към безкрайния хоризонт, се виждаше само вода, вода и пак вода. Отчаяно се взираше в далечината, с надеждата да открие още някой оцелял, още някоя лодка, тласната от случайността и вятъра в неговата посока. Но нямаше. Първите дни пробва да гребе, като за ориентир ползваше разположението на звездите. Нямаше много познания в това, нямаше и много смисъл да го прави, но все пак действието залъгваше съзнанието му и не му позволяваше да се отдава на мисли. Къшеят хляб, макар че не си позволяваше да хапва повече от една-две хапки на ден, много скоро свърши. С водата се опитваше да бъде още по-пестелив, въпреки че слънцето го изгаряше и му се струваше, че в стомаха си има шепа въглени. Но скоро и тя привърши и тогава вече отчаянието започна да го превзема. А с него и силите му започнаха да го напускат. За все по-кратко време издържаше да гребе и омаломощен се отпускаше на дъното. В такива моменти като въртележка се завъртаха в съзнанието му мисли и спомени за дома, за любимата, за мечтите, които беше вярвал, че ще осъществи. За злополучния кораб, който бе мислил, че ще го отведе по-близо по пътя към сбъдването им. За младия си и ограбен живот. И тогава заплакваше, но беззвучно и без сълзи, защото изтощението го беше оставило без глас, а сълзите му бяха пресъхнали. Друг път, за да приспи болката и откъсне съзнанието си от безизходицата, се заставяше да пее. Но пак така, без глас, само с леко помръдване на устните. Песента звучеше сякаш нейде в главата му, в трескавите му мисли. Така и времето минаваше като че ли по-неусетно и бързо. Денят и нощта започнаха да сливат своите очертания, вече даже не можеше да ги различава. Усещаше само люлеенето на лодката, жаравата на жаждата и понякога лек полъх на бриза. Чуваше и мелодията в главата си и потрепваше с устни, докато я припява.

Веднъж, не знаеше ден ли е или нощ, му се стори, че песента долита нейде отстрани, сякаш вятърът я довява с лек порив от пространството пред него. Заслуша се сепнато. Не, не си въобразяваше, мелодията наистина звучеше някъде наблизо и бе точно тази, която си бе пял. С усилие концентрира мислите си и реши, че няма как това да е възможно. Не можеше да е истина. Но точно тогава я чу още по-силно и ясно. Беше прелестно красива, а гласът - нежен и сладък. Надигна се бавно в лодката и придържайки се с усилие, продължи да слуша. Да, вече нямаше съмнение. И не бе игра на въображението. Той захласнат се оставяше музиката да го обгръща. Не знаеше как е възможно, но беше най-омайното нещо, което бе чувал. Ненадейно обаче гласът започна да се отдалечава и песента бавно да глъхне. Чезнеше с всяка изминала секунда. Не, той не можеше да позволи да я изгуби, нямаше начин да допусне това. Сякаш изпаднал в транс, мъжът хвана веслата и загреба в посока след песента. Следваше я хипнотизиран, порейки ритмично водата, изгубил всякакво усещане за изнемога. Важно бе само да не си отиде този омаен, този ангелски глас. А той продължаваше да лее нежно песента си и да се носи напред сред полюшващите се вълни. Морякът гребеше, не чувстваше умора, не чувстваше нито жажда, нито глад, усещаше само повика на вълшебните звуци. Не знаеше коя част на денонощието е. Понякога мелодията секваше за кратко, сякаш да му даде време да възстанови силите си, а после пак се разнасяше напред сред вълните и той, омагьосан и в захлас, плаваше и плаваше след нея. Не помнеше колко време е изминало. Имаше чувството, че я следва цяла вечност...

Слънцето все така безмилостно прежуряше високо в небето. По него не се виждаше нито един облак и докъдето поглед стигаше, то бе чисто и ослепително синьо. Океанът бе спокоен и лекичко, като на забавен каданс, полюшваше и диплеше лазурните си вълни. Лодката се поклащаше в техния ритъм и се плъзгаше по повърхността. Мъжът седеше в нея, облегнал на ръба й измършавялото си тяло и взиращ се в красивите дантели, които морската пяна заплиташе. Бузите му бяха хлътнали, очите горяха трескаво, кожата бе изсушена от слънцето като пергамент. Но на лицето му грееше усмивка. Той я бе видял – момичето с песента, девойката от океана. Тази, която толкова дни и нощи го бе водила с омайния си глас. Тя го наблюдаваше из под водата, съвсем близо до повърхността и също му се усмихваше. Беше толкова красива, така прелестна и нежна, истинско видение. Изглеждаше съвсем млада и невинна, а погледът й бе омайващ и той не можеше да откъсне очите си от него. Изведнъж му се стори, че тя го вика. В първия миг не бе сигурен, не беше казала или направила нищо. Но после разбра, че игривата усмивка на устните й, пламналото огънче в очите й го зоват с непреодолима сила. Той не можа да устои. Потопи ръка в прохладните води, сетне потопи и другата, а накрая целият се прехвърли в тях. Океанът го пое в своите прегръдки и беше толкова ласкав, толкова прохладно-нежен. Нямаше я вече изгарящата жега, нямаше ги болката, жаждата и изнемогата. Само блажено усещане за лекота. И тя. Девойката протегна ръка към него и той с готовност я пое. Поведе го към дълбокото и колкото повече се спускаха, толкова по-красиво и приказно ставаше наоколо. Подводният свят бе вълшебен. Тя обви нежно ръце около шията му, а той я притисна към себе си и щастливо й се усмихна.

***

Океанът има свои правила и прищевки. Никога не можеш да предвидиш какъв жребий е подготвил той за теб и на кой пристан е решил да акустира корабът ти. Понякога е разточително щедър, друг път отнема всякаква възможност и шанс, а има и случаи, в които сякаш искрено се забавлява с човешката орис. Това си мислеше старият рибар, докато изтегляше лодката на пясъка. Беше я довлякъл приливът нощеска. На дъното й лежеше човек, обърнат по гръб и облечен с изпокъсани, парцаливи дрехи. Беше мършав, заприличал на скелет, но по лицето си личеше, че е съвсем млад. И беше починал скоро, най-вероятно тази нощ. Рибарят поклати тъжно глава. Прищевките на Нептун наистина нямаха край. Кой знае колко дни се беше носил клетникът в открито море, по някакви неведоми пътища лодката му бе успяла да достигне брега, а ето, че не беше издържал, бе си отишъл часове преди да го донесе приливът. Горкият. Рибарят изтегли мъртвия и го положи на мокрия пясък. Погледа го още известно време със съжаление, въздъхна тихо, а сетне се запъти към селцето да търси помощ.