Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 448
ХуЛитери: 0
Всичко: 448

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПоследни игове
раздел: Разкази
автор: Symbol

Когато отвори вратата на кръчмата дядо Еленко с изненада видя всички свои набори наредени на пейката край дебелата каменна стена. Той се спря за миг на вратата, стискайки здраво с едната си ръка дръжката ѝ. Малките му полуслепи очи зашариха из цялата кръчма сякаш търсеше някой.
-Яя, какви сте ми хубави! Как сте се събрали всички! Само мен ли чакате? Ха, добро утро! – поздрави той, както винаги, бодро и с приповдигнат дух. Той имаше способността да внася усещане за лекота и ведро настроение, където и да се озовеше. Насядалите край масата четирима старци се пооживиха малко и един от тях се провикна:
-Влизай, влизай, де! И затваряй бързо, че хапе отвън! Да му се не види и студа! Такава зима не сме виждали!
-Хм, не сме виждали, зер! Виждали сме ние и по-големи зими, ама нещо в последните години всички се изнежихме. Станахме като граждани. И все се оплакваме! Къде от студа, къде от жегата – все нещо не ни е наред, а сме слепи за онова, по-голямото ни зло, дето все ни тика към мизерията и пропастта – въздъхна старецът и се обърна към един от приятелите си, седнал близо до тезгяха:
-Да седна тука, а?
Сядай, ама много да не говориш пак за политика, че главата ми пак ще бръмне и отиде ми целия ден в лоши размисли! – отговори той с полушеговит тон.
Старецът се намести бавно и с треперещи ръце закрепи бастуна си до него на пейката, покашля се и рече на кръчмаря:
-Стефане, днес кафе нема да пия, че нещо тука отляво тая сутрин много ме боде. Я, налей една малка греяна, ама сложи малко захар, че ич не ми е убава пущината!
Кръчмарят го погледна под вежди и каза:
-Дадено, дядо Еленко! Да не земеш да ритнеш топа, ей! Това никой не го иска тука! Какво ще бъде кръчмата без твоите сладки мохабети?
-Божа работа е тая, Стефанее! Когато дойде оная с косата не пита къде си и кой си, а коси и си гледа сеира после отстрани, мамицата ѝ! Ама, да знаеш, скоро нема да ѝ се дам! Добре съм си аз, само нещо тука отляво, ама оно ке мине и замине. A и да умра на кой ли ще му дожалее за мен? Те, децата, отдавна ги нема. Обаждат се от време на време да видят жив ли съм и това е! Вчера се обади сина. Добре съм, вика, тате! Тук е друг свят - работиш, ама знаеш за какво. Качеството на живота друго…
-Говори за качество на живота, разбираш ли?! Тук се трепеше денонощно, ама такива приказки не ми е споменавал. Това лято няма да си дойдат, че работата много. Тя и дъщерята така каза. Е, дванайсет години станаха откак съм сам, Стефане! Не се давам аз лесно! Така да знаеш!
-Много е люта тая, бре! Захар сложи ли?
-Сложих, как! Ако искаш сипи си още!
-Не е люта, дядо Еленко, същата си е, дето и лани си я пиехме, ама егенето ни вече много порасна и нещата ни се струват други! – обади се един старец.
-Седемдесет и осем ги направихме ние, ама нема да се даваме още! Само ако не бяха тия бодежи напоследък… То, комай, само ние четиримата останахме тука от наборите, а бяхме девет. – каза дядо Еленко и в гласа му се долови малко тъга.
-Ама, я да я караме по-ведро! Да мислим за онези, хубавите неща, които са се случили и които ще се случат! Аз с моите две козички съм си много добре. Те ми дават млекце, аз ги глезя с по малко житце вечер като си дойдат и си хортуваме ние. А и кученцето ми … то си е моят другар! Ей го, на! Сега ме чака отвън да си изпия кафето и пак се прибираме заедно. Пази ме той мен!
-Нощес по едно време много напираше той! Така не съм го чувал отдавна да лае. Сигурно лисици са се навъдили тъдява.
-Навъдили се, ами! И то какви! Ти пак последен научаваш май , а! – каза кръчмарят! Навъдили са се, дядо Еленко, крадци ! Обикалят селото напоследък и денем, и нощем. Да се залостваш здраво, ей! Досега два-пъти са влизали в къщата на кмета, това ще рече, че не са тукашни!
-А, влизали! Ми той пушка нема ли?!
-Има, ама как да стреля?! То после той ще е виновен, ако вземе да уцели некой! Такива ни законите!
-Във въздуха да стреля!
-Абе, ти се залоствай здраво, че те дебнат! Плъзнали са денем из селото да наблюдават кой е сам и къде е най-изгодно да се влезе, а ти си малко по към края на селото, тъй че се залоствай! И денем, дори за малко да излезеш, все заключвай!
-Докъде я докарахме, Стефанее! Човек от човека да го е страх! Едно време се страхувахме от караконджули и нощем не смеехме да излезем в тъмното, сега хората станали караконджули! – каза дядо Еленко и въздъхна. Той отпи още една глътка от чашата пред себе си и смръщи вежди, сякаш се беше сетил за нещо. Надигна се някак припряно и с бързи крачки се запъти към тезгяха, остави една монета, обърна се към масата и изкозирува.
-Айде, тръгвам аз! Останете със здраве! За днес толкова, утре повече! – каза той и се втурна със ситни крачки към вратата.
-Много си бърз днес, дядо Еленко! – каза Стефан, но той само махна с ръка и побърза да затвори вратата след себе си. Излезе навън и някак странно се забърза към дома си, последван от верния си другар Вихрен. Когато стигна до дома си първо се покачи по стълбата към тавана, която се намираше от задната част на къщата. През нощта, когато кучето лаеше стори му се, че дочу шум горе, позаслуша се, но не чу нищо повече. Когато мъжете в кръчмата заговориха за крадци той изтръпна целия, досети се за шума, който бе дочул през нощта и побърза да се прибере. Тук в един чувал с жито той държеше повече от десет хиляди лева, които беше пестил от години. Искаше му се да остави нещо на децата си, когато си замине от този свят, а пък и да има да го отредят, както си му е реда, когато затвори очи завинаги. Преди да надигне капака забеляза, че нещо не е наред – двете дървени трупчета, които беше поставил под него, не бяха вече там. Той го повдигна бързо и пред него се разкри ужасяваща гледка – целия таван беше обърнат наопаки, по пода бяха изсипани и двата чувала с жито. Той не се изкачи горе, а взе да слиза полека обратно по стълбата. Когато стигна до последното стъпало той се свлече на пода. Така го намери след два дни една от съседките му, която често му носеше ту малко баница, ту прясно изпържени мекички. Беше се свил на кълбо на една страна, сякаш беше полегнал за кратка дрямка.


Публикувано от Administrator на 12.03.2021 @ 20:18:10 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Symbol

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

31.07.2021 год. / 05:10:05 часа

добави твой текст
"Последни игове" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.