автор: lirik1

На сродните души от литературния сайт "Хулите.нет"

Сънно ми е и сънуваме си на клон със щурава маймунка,
варненските късни меки залези капки фински със кафе.
Сребърна вълчица ми разказва чудни притчи за вълчета.
А с аЛиса тичам в огледалните полета на нелепи чудеса.
С Мейа спомням Аязмо и Верея, а с Ниело чудната Камея.
С иконите в ръцете с Валка жарим нестинарската жарава.
С Дяволици още дяволувам и Светици свято ги светувам.

По Вароша утрин рано, рано набрах Латинки - златни бяха.
И летях с на Анг крилете над църкви и маслинови градини.
Вечерта Ден и Синева с нежност ме завиваха и приспиваха.
А в твърдината на Андезита се криеше живата Вода, която

утоляваше жаждата ми по онези далечните морета, океани
ах, с ниските си екзотични небеса от седемцветни Чудеса.

Харно с Думите хортувах. Мариники-му мила с обич…знаеш.
Със Хулиа, Плацебо, Фичо и с Омая есенни споделях мисли.
И с Огнено сърце чаак до Пи Си Инди -я отплавах, неусетно.

И когато в страх изплувах в белите пустини на живота,
беше време за любов – не, а за Омраза, Боже,и Зараза.
Затуй в Оазиси варих финикова ракия, вързал Камилата.
И пиех, пиех, пиех, за да забравя, онова незабравимото...

И най - накрая гмурнах в Дивата вода
грешното си тяло
и
надолу
все надолу до Началото на Края.

И по Кея на мъглите, добрувайки с доброто,
моля своя БОГ да успокои на бързея Реката.
И мъдрост, Sofia air, и въздушна, и далечна
да ме гали, да ме гали, да ме гали.

Ох, моля те, Уф, засей на Детството безгрижно
Лотос син до приказните песъчинки...

Доктора,
от брега...