автор: stanina

Сама не се разбирам, в сълзи потопена,
понякога към себе си път не намирам
в хаоса на разпилени мисли, изгубени чувства,
убити мечти и клетка за наранени души -
като слепец посред бял ден се блъскам...

Преглъщам, зъби неистово стискам.
а той, животът, препуснал към залеза,
като лимон се изцежда, тежи и притиска.
Няма време глътка въздух да си поема,
изправям гръб, и с крака изранени,

пристъпвам, от грях сътворена,
но грешница не - кръстът не е бреме,
нито съдба - предопределеност е
да си прашинка-живинка на тая земя,
част от безкрайния ход на света!