автор: mitkoeapostolov

Като ценител на филмовото изкуство, от време на време обичам да гледам съвременен филм или сериал и да разсъждавам върху развитието на героите и човечеството. Прави ми впечатление, че почти винаги се повтаря един и същ елемент от живота на главния герой, който е представен като „добрият” – разведен, с провалено семейство, но изключително успешен в работата.
Защо тази мантра се налага толкова настоятелно и как влияе върху българското общество? За да имаш балансирана връзка се изисква емоционална интелигентност, а за да си успешен в работата – умствена интелигентност. Емоционалната интелигентност се развива като се изправиш срещу страховете си и още по-трудно, като се научиш да живееш с тях, да приемеш себе си и останалите хора. Умствената интелигентност предполага много усилия и работа. Нито една от двете не се постига лесно, но все по-често едната служи за прикриване на недостатъците в другата.
Бягайки от себе си, хората се крият зад маската на успелия шеф, богатия бизнесмен, служителя-отличник. Примерите са много – в „Умирай трудно”, Брус Уилис е разведен, заради прекалената си отдаденост към полицията, в сериала Броодчърч и двамата главни инспектори са разведени и редовната им шегичка е „днес само дванайсет часа ли остана на работа?”. В друг сериал, “The Killing”, главната инспекторка кара мъжа си да замине с дъщеря им за друг щат, а тя остава да разследва убийство, за което никой не я моли.
Тези филмови герои отразяват основна западна ценност и тя е – работа, работа, работа. В частните фирми е правило от работниците да се изисква усилие извън работно време, кога заплатено, кога не. В сърцето на тази обсебеност с работа стоят – процент печалба, процент растеж, брутен вътрешен продукт.
Как се отразяват тези ценности на българското общество? Традиционно – българите уважават работата. Още в народната приказка „Който не работи, не трябва да яде” (в някои версии „Мързеливата Богданка”) е ясно уточнено, че неработещият е безполезен за обществото. В „Сливи за смет” – героинята е най-работливото момиче. Известни са българските поговорки – „Работата краси човека” и „Лозето не ще молитва, а иска мотика”. Но българите ценят и тарикатлъка – ако може да се мине по тънката лайсна, с далавера, шуро-баджанащина.
Новите западни ценности навлизат все по-широко в нашето общество. Работил съм в образователна организация, където работата е издигната в такъв култ, че се счита за приоритет пред лично здраве и хигиена. Главната героиня в романа на Ива Алексиева „Нобелистът”, е самотна полицейска инспекторка, чието здраве е постоянно поставено под въпрос от свръхотдадеността ѝ към работата.
Разбира се, това не значи, че всички тарикати в България изведнъж са се юрнали да работят. По-скоро, тази нова тенденция взаимодейства с личния свят на човека – който желае да блесне по законен път, имайки усещането за тотален контрол (защото работата, много повече от връзката дава такова усещане) я приема.
Разбира се аз, като някой получил прегаряне от работа, не съм в позиция да критикувам останалите хора за техните избори. Но желая да споделя, че модерната тенденция професията да се издига в култ, за който човек трябва да жертва всичко останало в живота си, крие неподозирани и нежални опасности. Ето защо според мен би било по-здраволсловно работата да се разглежда като един елемент от по-голяма система включваща: приятели, връзки, здраве, хобита, лично време и пространство.