автор: pavlinag

Искам да уловя
Горския Дух –
онзи, който
волно се скита
по скали и чукари,
пие вода
направо от чистите езера,
храни се
с лютичета и минзухари,
хваща се
за крилата на горските птици
за продължителните си походи,
спи, където свърне,
броди в пещерите
и в дълбоките проходи,
разговаря
с горските обитатели,
не се плаши
от вълците и от мечките,
упътва човеците,
знае по име
пчелите и буболечките,
държи на разстояние
зомбитата и караконджулите,
които обикалят Балкана.

Искам
за ръка да го хвана,
да ме поведе
със своята волност
из своето царство,
да ме научи да странствам,
без тревогите,
без ежедневните сблъсъци,
без недомлъвките,
без крясъците на големите градове,
без фалшивите блясъци
на цивилизацията.

Само така бих могла
със голотата на кожата
да нагазя в лечебните билки
и да наложа
с тях своите рани,
някои от години гноясали,
да усетя отново росата
как прави така, че зарастват
всички тези изгаряния,
убождания,
ожулвания,
натъртвания,
зле зараснали счупвания,
оставили непокътната
само душата ми, плахо свряна.

Нея нека Горският Дух заведе
на Самодивска поляна,
на главата да ù сложи
плътно було от облаци,
оплетени с клони,
да извика вещицата,
с която сутрин къпини рони
и която му е намерила пъпа
и в бурканче го къта,
за да може да броди той
като Вечен пътник
из горите.

Тя да извади
от ръкавите си
биле омайно
и както в легендите става -
да ги венчае тайно.