автор: lirik1

Сълзи сълзица от миглите ти уморени. Мирис на каффе събужда тишината. Виждам те сега до мен с тяло на богиня, снощи беше моя, само моя, приклекнала, наливаща ми чай, с грациозността на гейша. Ситен дъждец ръми сега на плажа. Следобед е, и ленива вълната оставя само влажен пясък, мидички и рачета отшелничета.
И намокрено перце от гълъб...
Морякът самотник ли съм аз от песните, или тъгуващият за Итака, за Пенелопе, хитър Одисей. Дали съм Язон забравил за Медея и брат и, за златното руно... И изгубил алюзиите си за вечност.
Морето е невинна далечност, но невинна ли е тя?!
Когато бях в окото на бурята, беше Ад. Аз, викингът, крещях Один да ми прости.
И греховете, и насладите с чуждоземните жени.
---
Разляха се капки саке по голото ми тяло. Тя си беше отишла, тъй както и дойде в съня ми, боса и на пръсти, полъх чист, неземен на нецелуната от никого жена.
И калейдоскопа на съня ми се разпадна на цветни стъкълца, за да се подреди в грозния пъзел на сивото ми ежедневие. От болка и несподелени любови.
И оскърбени надежди...


от брега...