автор: esenna

Из цикъла "Тя, другата"

Велин пристигна привечер. Настани се в хотела и излезе да хапне нещо. Беше сам на масата и така остана до края на вечерта. Не му се говореше с никого. Раздразнението го ядеше отвътре. И досадата
Тази командировка си беше на Ангел. Точно когато трябваше да замине на море, жената на Ангел започна да ражда. Сега можеше да плува и да се изтяга на гръцкия плаж. От няколко години не си беше вземал отпуска, а тази командировка беше важна, не търпеше отлагане.
Велин въздъхна с примирение, плати и се надигна. Тръгна към хотела и тогава я видя! Замръзна! "Не, сигурно греша, не може да бъде, какво ще прави в това забутано градче?!" Не разбра как тръгна след млада жена в синя рокля. До нея припкаше петгодишно момиченце. "Уф, Велине, това не е Лизи, тя няма деца, не може да има, забрави ли?"– мърмореше си той под носа. Но краката му го водеха след черните къдрици. Прикриваше се зад сгради и дървета, оглеждаше се гузно. Малко внезапно за него тя хлътна във входа на някакъв блок. Той изчака и когато лампите угаснаха, влезе. Започна да чете по пощенските кутии. Никъде нямаше Лиза Сивова. Въздъхна разочаровано, но и с облекчение, и си тръгна.
В хотелската стая влезе в банята, пусна силен горещ душ и стоя повече от час. По-късно уговори срещата за сутринта в 10.00 часа и легна. Започна да щрака телевизора. Нищо нямаше.
"Аман от глупости!" - изръмжа и тъкмо се канеше да загаси, чу "нейната" песен.
" Не, това не се случва с мен, май вселената се е побъркала!"
Разтреперан изслуша песента, загаси всичко и реши да поспи. Но ТЯ не му даде миг покой. Все беше край него, над него, до него, усмихваше му се с нейната свенлива усмивка, онази бенчица на дясната ръка точно под кутрето, която толкова обичаше светеше като звездица. Изнерви се и стана рязко. Запали цигара.
"Какво сега, ще си говоря като лудите сам ли? Това не беше Лизи, някаква, която прилича на нея, а и Лизи има голям апартамент в София, директор на гимназия, какво ще прави в този пущинак! Лизи не може да има деца! Нали затова поиска да се разделим! Велине, престани, лягай!" – изкомандва се той, но беше безсмислено. Цигарите се заредиха една след друга и той се отчая. Наля си от хотелското уиски. И се зарея в спомените. Мислеше, че ги е изтрил, но явно толкова години се беше самозалъгвал.
– Вън, веднага вън! - крещеше жена му в една от нескончаемите скандални вечери.
– Заминавай си при твоята "фюрелиза", писна ми, разбра ли, не ти искам ни парите, ни нищото, две умни деца ти родих, изгледах ги, а ти? Ти какво? Любовница! Не те е срам! Заминавай при яловицата си! – тогава му изхвърли куфара и го изблъска. За първи път не тръгна да я успокоява, беше му писнало. Прекара нощта на вилата в Бистрица. Сутринта отиде на работа блед и изтощен. Подаде молба за развод. Живееха с жена си от много години като съквартиранти – всеки в своята част от апартамента. Безразличието го беше превзело отдавна, заради децата търпеше, но вече нямаше смисъл, а и те пораснаха . Сърцето му беше изстискано и съхнеше там някъде в него.
Излезе му прякор " айсберга" – никакви жени не го интересуваха, наситил се беше на всякакви форми на съжителство, на илюзорни ласки и целувки! С Лизи се запозна на един коктейл и не разбра как хлътна по нея като ученик. Тогава започна другия живот за него...
Любеше я, бавно и нежно, беше нещо неизпитвано и непознато! Лизи, разпръснатите й коси по гърдите му, сладките целувки и онова ухание на горска ягода, което ги обвиваше, усмивката й, малката й ръка с бенката под кутрето и ...
Събуди се. Беше заспал на креслото с чашата в ръка.
"Ще се побъркам!"
Беше едва 6.00часа. Излезе бързо и се отправи към оня блок. Застана зад големия бор, не смееше и цигара да запали. Когато я видя, го обля студена пот. Беше Лизи, никакво съмнение. Пак с онова дете. Тръгна след тях. Приближи я. Чуваше сладкия й смях и бърборещото дете. Влязоха в детска градина. Лизи излезе и забърза към Общината. Изчезна вътре.
Велин стоеше окаменял. "От къде се взе всичко това сега?!" Отиде във фирмата и за обедната почивка забърза към Общината, но не я видя. Привечер отново зачака. Беше решен да ѝ се обади. Тя излезе тичешком, той хукна след нея, изчака да вземе детето от градината и тогава едва дишайки на пресекулки попита :
– Извинете, не съм от тук, къде е вашият театър?
– Моля? – тя го погледна стреснато.
Той й се усмихна.
– А?! Лизи, какво правиш тук?
– Извинете, бъркате се нещо – жената си тръгна рязко. Велин затича след нея.
– Лиз, не ме ли позна наистина, аз съм, Велин?
Тя го изгледа намръщено :
– Господине, ще извикам полиция, оставете ме!
Той тръгна след нея, тя не се обърна. Говореше с детето и бързаше. Пред блока Велин направи отново отчаян опит да я спре – това беше тя, убеден беше – очите й, начина по който отмяташе косата си, веждите литнали разтревожено нагоре, но наистина ли не го позна? Хвана я леко за ръката:
– Лиз, нищо не искам, само да те видя, защо се държиш така?
Тя се отдръпна, изгледа го студено, хвана момиченцето за ръка и тъмния вход я погълна. Велин си тръгна. Вечеря като на сън. Явно тази жена е двойник на Лизи, като се върне в София, ще я намери и ще ѝ разкаже. Разбира се, засмя се той тъжно в себе си, дори може да дойдат двамата до тук, да ги запознае. Не може Лизи да го е забравила, в никакъв случай! Но нещо го чоплеше отвътре. Не разбираше какво е това малко камъче, което беше заседнало в сърцето му, не му даваше дъх да си поеме. И тогава се стресна – а! Разбира се! Малката бенка на дясната ръка, любимата му, видя я когато хвана момиченцето за ръка? "Не е възможно!"
Затвори се в стаята и там в студеното хотелско легло изживя най-тежкия си катарзис. Лизи беше! Възможно ли е момиченцето да е негово? Толкова – около пет и половина години имаше откакто се разделиха, какви ли не чудеса ставаха. Имаше неговите очи и коса, но защо? Защо не му е казала? Спомни си оная възрастна жена в малкото смолянско селце, където преспаха една вечер. Много хареса Лизи, говориха си дълго. На тръгване им подари тъкани от нея бели кърпи и червени вълнени шарени чорапи на Лизи : „Вземете, със здраве да си ги носите и знай, момиче – това, което ти свива сърцето, ще се разреши – каквото искаш ще го имаш, но ще бъде трудно, много трудно!” Да, да, така беше. Значи това момиченце е тяхно! Затова ли толкова плака Лизи когато поиска да се разделят? Ах, Лизи, защо, защо ме отблъсна, сега накъде?
Сутринта се чувстваше като след тежък запой. Измъкна се много рано, уви се зиморничаво в шлифера си, запали колата и потегли – опустошен и съсипан, прегърнал единственото, което му остана - самотата.
А в оня блок, на шестия етаж, една жена с дълги черни къдрици, стоя цяла нощ до тъмния прозорец и дори не триеше сълзите си…