автор: Checho

Като отиде на лозето и му се дорева. Тревата беше станала половин човешки бой и знаеше, че го чака голяма битка с нея. Абе каква е тая земя не знам, мислеше си, само глина и камънак, а пък каква трева извира от нея!
Да бях една бога,ехее ,цял живот щях да си паса. Първо счупи металната коса. Оправи я и тя пак се счупи. Страшна работа. Слънцето вече напичаше,той целият беше вода,а тревата изсъхна от росата и стана още по-трудна за косене. Изкара удължителя от колата,сглоби електрическата косачка. Пробва я-работи. А сега да те видя,закани се той на тревата. Щрък,щрък,припяваше косачката,работата вървеше,но не беше лесно. Как са се оправяли преди без тая техника,не знам,дивеше се той. Огледа мястото,и на око прецени,че ако си даде зор,може и да свърши днеска. През десет минути спираше,да си починат и той и машината,че жегата щеше да я стопи. Пиеше жадно вода и си поливаше главата да се разхлади. Ей,този който е измислил водата,голяма работа е бил,ще знаеш,говореше на себе си. Винаги водеше и кучето със себе си и то свят да види. Беше го взел вече възрастно,то никога не беше излизало извън града,и за него си беше цял един нов свят. Но така напичаше,че то се беше нарадвало вече на този нов свят,и спеше в невъобразима стойка под най-дебелата сянка. Високо горе орлите виеха кръгчета и писукаха. Няма да спирам за обяд,каза си той,трябва да свърша. И целия ден така,косеше,спираше,поемаше си дъх и пак. Видя му се края по едно време и той намали темпото. Опияняваше се от тази миризма на окосена трева. Някъде дълбоко в него,по някакъв начин от предците сякаш му беше предадено това усещане на богатство,щом я помиришеше. На кучето му беше доскучало,той намери отнякъде един кокъл и му го хвърли. И като почна една игра! Само’ си го подхвърляше,скачаше,лаеше го,мяташе и гонеше . Даа,каза си човекът,няма нищо по-хубаво от един дърт кокал. Смени си мократа фанелка за пореден път,нахлюпи бейзболната шапка,поогледа,поогледа и взе да прибира. Беше приключил,а и беше вече уморен. Каквото има за довършване утре ще е,или някога си там,реши. Прибра всичко в колата и седна на земята да си почине. Беше се подпрял с една ръка на земята,а с другата галеше избуялата трева. Като гумена е,гладка и мека,мислеше си,като косъмчета по тялото на земята. Трева,земя. Не е ли всичко едно, щом като едното ражда другото. Ами хората? Не сме ли едно със всичко,нали този свят ни е породил? Стана и тръгна за нещо си и без малко да го настъпи. Смокът се разгъна и изхвърча към оградата. Кучето инстинктивно тръгна да го преследва ,ровейки в тревата,но смокът беше вече на върха на дъба и бавно от клон на клон се изхлузи към гората. Всеки го е страх от змии.Човекът също го беше страх,но имаше и нещо друго. Змията беше много голяма,над два метра,дебела,зелено искряща и дори красива,съзря я той докато я гедаше как пропълзява обратно в гората,и с всичко това вдъхваше респект. Смоците не са лоши животни,успокояваше се човекът. Някой път нямаш време за страх,а само за оценка и реакция. Страхът идва после,като почнеш да мислиш и премисляш. Змия,земя,земя,змия продължи да си умува човекът след като всичко отмина и кучето легна до него. Толкова си приличат думите. Не е ли змията просто движеща се земя? Защо иначе ще я нарекат така? И не е ли в същност земята тази изкусителка на човека, а не както пише в Библията? Земята,с цялата си красота е тази,която те изкушава и омайва,и кой не би? Той се огледа около себе си. Вятърът духаше и люлееше зеления килим пред него и поклащаше клоните на дърветата. Птички и пилета се надпяваха,хвърчаха и цвърчаха. Аромат на прясно окосена трева изпълваше въздуха,докато слънцето окъпваше най високите клони на дъветата в своя залез. И някакво благоволение го изпълни отвътре. И кой не би?