автор: yotovava

Все някога ще преболи.
Но дълго ще ми бъде тежко.
Ридът се губи сред мъгли
и съска вятърът насреща.

Как опустява в миг брегът,
осеян със сребристи люспи.
Реките ще се усмирят.
Додето снегояд се спусне.

Намразих зимата от днес.
И не желая да я има.
Затлачен с вледенен отвес,
капчукът не бърбори в рими.

Загърнати от снежен шал,
стрехите за любов не шепнат.
И люлякът е побелял.
А жив ли е под тези преспи?

Изостря се дъхът, трепти,
една тревичка като струна.
Написах първия си стих
без теб – под светлината лунна.

В затишието няма друг.
На оцеляване се уча –
като брезичка в кучи студ
сред глуха безпределна пустош.