автор: Checho

Стоях до нея,погледът ми се рееше из залата и изведнъж я чух.Тя пееше.Дали пееше?Беше шумно и оживено летище,кръстовище на цивилизации и аз стоях до една арабска принцеса,просто едно момиче в същност.Не изглеждаше като да пее,нито дори да си тананика,и все пак аз чувах една сладка мелодия,идваща от нея.
Не беше мелодия,по-скоро ориенталски мотив,бавен,монотонен,идващ от сърцето,говорещ на сърцето.Нещо много познато,много примамливо,сякаш отдавна забравено.Но аз почуствах пустинята,слънцето,горещият вятър и обагрената от звезди нощ.Потта,течаща от тебе,мирисът на тялото,умората и тишината на вечерта. Бях пренесен там,и започнах да разбирам тия хора.Боже,само от една мелодия,която дори не знаех откъде идва?Дали във всяка една жена няма по една мелодия,Боже? Музика,която тя лъчи.Песента на живота и.Нещо,което тя пази само за този,който има уши да чуе?Когато си с някои хора чувстваш,че няма нужда от думи,явно защото вече си чул това,което трябва.Не обичам приказливковците.Думите при много от хората са просто мимикрия и навик.Дали всеки един човек не таи в себе си мелодия,неговата си мелодия,която няма как да скриеш.Нещо,което щеш ,не щеш се чува?И дали за това някои хора говорят толкова много.Защото когато спрат.Нищо не се чува.
Някои хора,ако ще и на глава да ти застанат,скуката витае около тях като винени мушици около алкохолик. Седим на една маса и си говорим,пък сякаш са накрая на Галактиката.Нищо важно,нищо интересно не могат да изкарат от ръкава си.Не са магьосници. Предъвкваме едни и същи теми и спомени,толкова стари,че са загубили всякакъв вкус и аромат,като стара дъвка.И на това му викат приятно прекарване на времето. Други пък и нищо да не кажат цяла вечер,седят добре. Знаеш ли защо? Ами защото темела на човека не се вижда,ама се усеща. Като разбуташ един човек и виждаш има ли здрава основа или е на пясък..Седим в ресторанта и опитваме от храната като от нафора.Боже,каква наслада.Пък какво ядохме миналия път,ако знаете. Пък какво пихме! Боже,докога ще ни търпиш!!!Знаеш ли кое е най ценното,което хората имаме? Общуването,то е единтвеното,което може да те стопли. Не съм темерут,обичам компаниите,но истинските. Затова седя сега на лозето и в привидното нищо гледам,че стават велики дела.Моите лястовички днес бяха решили,че на тяхните лястовичета им е време да летят.И цял ден ги караха да се престрашат и да литнат.И успяха.Сега ги гледам дребосъците как се озъртат наоколо и тромаво се мъчат да хвърчат.А пък аз ги пазя от някой смок и чакам да ги видя как ще се превърнат във въздушни асове.Какво малко нещо пък лети! А аз голям, а пък нищо.Чак ми е обидно.
Лично на мен ми писна от радостни събирания.Радостта е нещо изменчиво,и нетрайно. И колкото и да се правиш,че си я хванал,тя отлита.Като лястовица.А тъгата си е друго нещо.Тя е винаги при тебе.Като нощ ,в която винаги можеш да се скриеш.Като нещо само за тебе си.Като нещо,от което излизаш нов. Някъде четох,че човек е мост.Той е напрегната конструкция.Мост между животните и ангелите.Между видимо и невидимо.Между радост и тъга.Не съм виждал весел мост.А вие?На моста винаги му е трудно,такава му е работата. А иначе все търчим подир щастието.
За някои хора животът се свежда само до късане на маргаритка-обича ме,не ме обича.И така изпускат всичко.Други пък само изгодата може да събере .Само тя може да им поотвори сърцето.Трети чакат звездите.Четвърти пък Господ.Пети си слуша психоаналитика.Аз пък знам,че всички сме хора,и всички сме келеши,или,кажи го грешни.И че всяко нещо е казано от човек,и че няма такова нещо като краен авторитет.Всичко се свежда до това какво смяташ ти.Днес и сега. Но нали бях казал,че не обичам приказливковците,а пък се разприказвах. Само едно нещо не ми излиза от главата. Как така Господ създаде света за три дена като ни ръце си има,ни крака,а де,как?