автор: esperanca

фотография

/посвещавам на аляския маламут Чародей, който на 18 януари 2021г. навършва 11 години, с благодарност!/

Няма покорени върхове. Човекът катери стръмното и покорява себе си.
Ако планината е благосклонна ще го допусне да се изравни с височината на върха.
Ако реши, ще го пусне да се върне у дома си.

Случих на време – слънчево, без мъгла.Тихо, без вятър. Оставям автомобила в 8,30 часа на 14 януари 2021г. при рибарника на 2км от махала Дебелщица, при водосбора на реки Черна и Дебелщица, над Рибарица. Стъпвам по искрящия под лъчистите слънчеви магистрали, десетсантиметров сняг на летния маршрут към хижа Ехо. Въпреки че не е подходящ при зимни условия, избирам него, като най-кратък. От Беклемето през хижа Козя стена и от разклона на връх Богоя, където надясно за хижа Васильов, а наляво за хижа Ехо, двата маршрута са с продължителност около и над 5 часа. На указателната табела при шосето, което направо продължава за Шипково, през Богоя, поемам надясно за хижа Ехо, научавам продължителността през лятото е 3,30 часа. Краткостта на зимния ден определя маршрута. Неколкократни неуспешни прозвънявания до хижарите на хижа Ехо ме заставят да предвидя време и за връщане до светлата част на деня. Зная, че пътеката оттук не е маркирана, предупредена съм , че в края има продължителен участък с денивелация от 1000м.н.в., преди излаза на билната пътека за разклона хижа Козя стена – хижа Ехо, за първи път качвам оттук, затова жадно поглъщам магичната , нереална красота на смълчаната под снега планина, като не си позволявам да спирам дори за снимки. Ако успея, ще открадна няколко кадри с камерата навръщане.
Свещенотайнство е навлизането в притихналата белота на планината. Слънчевите лъчи се отразяват в кристалните решетки на снежинките и в зависимост от ъгъла, под който пречупват светлината, девственият пред мен сняг искри в цветовете на дъгата. Усещането е за земя, посипана със скъпоценни камъни, които блестят в многотоние от светлини. Ясно разчитам следи на заек, сърни, катерица, фазан. Отсъствието на човешки стъпки ме кара да задържам дори дъха си, старая се да стъпвам леко в нереалното мълчание на планината върху девствения сняг, не искам да оставям отпечатък. Вървя по път, проходим само за висок клас автомобили/има опитност от тук с пробит картер в средата на декември миналата година/ през местностите Неновият камък, Динките, Мали Червени бряг, Мечи улей, Кривият дол като трябва да стигна до местността Остриките. Пътят е успореден на река Черна. Снегът поглъща всеки звук. Движа се като в безтегловност, свободна от тежестта на материята, картината през която вървя е духовно пространство, родено от въображението. Дори не помислям да извадя камерата, когато от ниското корито на река Черна, с изящни подскоци пресичат пътя двойка сърни. Спирам, покорена от грацилната стойка на красотата, съвършенството и добротата, с които насищат краткия миг, преди да се изгубят в планината. Лаская се, че съм част от пейзажа, след като не забелязват присъствието им и не нарушавам тяхното спокойствие. Вероятно са слизали до реката на водопой.
В състояние на транс, погълната от изумителната красота на най-великия автор Природата навлизам в местност Остриките. Пред мен е вероятно последната указателна табела, която сочи хижа Ехо наляво по тясна пътека със серпентини в посока юг – югоизток. Щом стъпвам на нея, отбелязвам отсъстивето на каквито и да е следи. Снежната пудра от началото е преминала в покривка, с дебелина 40 см. Следва продължителен дълъг участък с тежка за преодоляване денивелация. Цялата опресия, която планината оказва в подножието на който и да е връх, се стоварва върху мен. Първият миг на съмнение: освен физиологичните дефицити, трябва да преодолявам и отсъствието на правилни обувки. Краката ми са в работни ботуши. Гумени ботуши на Dunlop. Подметката им се плъзга по стръмния отвес на пътеката. С една щека съм и отсичам прав прът, за да дам възможност и на двете ръце да поемат част от натоварването при изкачването. Широко се усмихвам на спомена за сайтовете в социалните мрежи, където понякога хората разглеждайки снимките и четейки текстовете правят заключение, че разполагам със стабилни парични средства, за да си позволя пътуванията. Втора година не успявам да си купя туристически обувки за зимни преходи, след като изхвърлих десет годишните Mendl, но съм харесала отличен модел на ALPINA- Aosta lady, които се предлагат в моят цвят – бял. Ще бъде. Вселената винаги материализира ожиданите копнения на сърцето.
Оттук започва същинската денивелация. Дебелината на снежната покривка расте с увеличаване на надморската височина. Отвеса на пътеката трябва да ме изведе до местност Долни ветровити преслап, където е билната пътека, част от Е3 /Ком-Емине/ на разклона, вляво за хижа Козя стена, вдясно за хижа Ехо. Оттам по открит алпийски терен до седловина Железни врата/Демиркапия/ хижа Ехо – 1645м.н.в е на половин час . Намира се между върхове Кавладан – 1710м.н.в. и Юмрука – 1818м.н.в.
Движа се през смесена гора, при отсъствие на маркировка и дебелина на снега, който вече е до коляно, трудно налучквам пътеката. На няколко пъти хващам погрешната посока. Липсват каквито и да е следи. При едно от отклоненията, попадам на големи стъпки от тежко животно, вероятно елен. Съдейки от дълбочината и приплъзванията на копитата, трябва да е спускал надолу с голяма скорост. Поради лутането загубвам престава за времето и не зная дали се движа по план: определила съм най-късно време за пристигане 13,00 часа, за да имам достатъчен прозорец за слизане в светлата част на деня. Туристическата чантичка на кръста съм сложила под шубата, айфона е в нея, но не си позволявам да го изваждам без наложителна причина, защото е крехко устройство с неустойчива батерия, която бързо пада при ниски температури под нулата. Освен за снимки, пестя батерията, ако се наложи да подам сигнал в рискова ситуация.
Изкачването продължава дълго. Отдавна съм изгубила представа къде е пътеката. Между дърветата е мрачно, студено, невъзможно. Движа се право нагоре...Някъде там, високо е хоризонтът, подпален от слънцето. Трябва да стигна до него, за да се стопля под слънчевите лъчи. Рядко попадам на избеляла маркировка в бяло и зелено по кората на дърветата. Видима е едва, когато стигна до нея. Подминавам и две площадки за отдих, чийто пейки са затрупани от снега и не се виждат. Те ми дават кратко успокоение, че се движа в правилна посока. Но дори изън пътеката, трябва да изкатеря до лъчистия хоризонт на премката с табелите. Няма как да се изгубя, пътят е нагоре. Не си позволявам почивка. Щом спра, студът, който гумата на ботушите задържа преминава в болка. Всяка стъпка е молитва в сняг над половин метър.

Истинен е Грег Мортенсън: “какво правим, когато изкачим върха!
Ридаем...”
Защото не сме се отказали ...Усилието е свършило...Свободни сме от огромната опресия, която планината упражнява в/ у нас, в подножието си.
Тук още не съм стигнала премката с указателните табели. Денивелацията е върла за мен в дълбокия сняг. Освен физиологични дефицити трябва да преодолявам и липсата на правилните обувки.Моментите на слабост, са най- истинските моменти.
Тези, в които заставаш на колене пред голото си аз.
Физиологичните дефицити казват: Спри!
Психиката моли: Спри!
Душата в изнемога търси своя катарзис и заставя волята: Не спирай!
Понякога отнема време, докато разбера причината , която ме нуди да търся риска на ръба на възможностите, често надскачайки границата на разумността. Там, където воля и характер, дух и материя се срещат в люта битка, за да може душата да се пречисти и свали товара. Олекотените нозе да продължат Пътя.
Причастие е да катериш смълчаната под снега планина, сам.
Искрящата белота, в чийто изумруди се разтваря болката, обидата, очакването.
Разбрах, планината е единственото място за мен, където все още мога да се причастя от жестокостта на хората.
Ридая.

Планината ме обича. Усещам как ме държи нежно в прегръдката си , дори при сурови условия. Отваря пред мен съкровени ковчежета с диамантените си богатства. Върлата денивелация няма да ме спре. Тази любов е взаимна. На каквото и тежко натоварване да съм подлагала организма си, никога сред природата не съм получавала астматичен пристъп. Студеният въздух ме отрезвява. Все още на колене, изваждам телефона, часът е по- ранен, отколкото предполагам – 11,30 часа. Все още имам достатъчно време, за да се изкача... Поради продължителното усилие мисля, че съм пресрочила времето и се движа все още нагоре в предвиденото за спускане. Този факт ме изпълва с радост . Колко малка надежда е необходима на човека, за да се изправи на крака.
Захвърлям кола, който използвам като допълнително средство за изкачване и продължавам на една щека. Забивам я по средата и стъпвам настрани с двата крака, за да имам сцепление на по-широка площ, предотвратявам приплъзването надолу и бавно, първо с единият, после с другият крак, от двете страни на щеката катеря последния отрязък, който е пълен отвес. Бавно. Издърпвам щеката и я забивам отново, като се стремя разкрачът да е около метър, отпускам тежеста върху нея, после единият крак, след него другият.

Красиво извезан със снежни дантели тунел, който образуват застиналите с уведени клони под тежкия сняг дървета слага край на свирепата денивелация и ме отвежда на премката с указателните табели. Часът е 12,00 часа. Слънцето ме поема в лъчиста прегръдка. Стоплена. Обгърната щедро от обичливите му лъчи, съм спасена. Те стопяват всеки недостатък на физическото тяло и аз съм само онази, Божествена частица, дарена ми с рождението. Изпълнена с щастие, душата тримири смирено. Отварям очи. Снегът на премката блести в сапфирени трептения и създава усещането за плавно движение. Валсува! Забивам туристическата щека, отчита дебелина от 90 см. Оставам 30 минути под ласкавите слънчеви лъчи, хижата е на 1,100м. Разстояние от 29 минути до нея. Хапвам бавно, без да бързам, останалите плодове. Не искам да се разделям с мига.
Искрена, трептяща чистота!
Прекарах пъртина, за да си намерят хижата, хижарите от Ехо и по лятната пътека. Тръгвам в 12,30 часа. Спускането надолу е лесно. Славом успешно по собствените си следи между дърветата. В движение запечатвам няколко кадъра с айфона, дори да изгасне батерията, няма да ми се налага аварийно прозвъняване. Бързо спускам пътеката и отново съм на пътя, откъдето е съвсем безопасно до рибарниците и паркирания автомобил. Регистрирам участъка с нежната ела – Догласка, чийто стебла напудрени от снега, приличат на подредени принцеси в приказните си рокли върху балната зала на Природата, тръпнещи пред първия си танц, с който да се представят пред висшето общество.
Почти на същото място ме очакват двете сърненца, които пресякоха пътя при качването. Сега ме забелязват, но не се страхуват. Дори любопитно обръщат поглед към мен и сякаш разпознали съучасник в тайнството на природата продължават няколко минути по пътя напред. След това започват тяхната си игра и дългите им стройни крака с изящни подскоци ги отвеждат между дърветата. Под опашката имат козина с бял цвят, която стига почти до хълбоците. Белотата на задните им части, която кореспондира с белотата на снега ме разсмя на глас. За пореден път планината ме допусна в себе си като ми изпрати своите най-нежни стражи да ме придружат до автомобила.

Щастие е! Не крайната дестинация, а волевото решение, с което човек избира да върви пътя. Тръгнах в 8,30 часа, изкачването завърши в 12,00 часа.Отне три часа и половина. Спускането започна в 12,30 часа, при автомобила съм в 13,40 часа.Отне час и десет минути. Рибарица – хижа Ехо, преодоляна положителна и отрицателна денивелация по 1 000м и общо изминато от мен разстояние приблизително от 26 км.

За всичко по Пътя на живота – Благодаря!