От древни времена обречен е поетът
с перо да разравя истини сред огън.
Поривът - пламък до връх го извежда,
духът му заледен завлича го в бездна.
От дъно дълбоко поетът изравя бисери.
Освен с криле, Бог го е дарил и с хриле.
Вселената познава ли същество друго –
във вода да плува и да лети в небето?
С разпятие неотменно Бог обича поета.
Падне ли мрак, постила му лунна пътека.
Приканва понякога и лукавия да му е гост,
да знае коѝ разпнал Безгрешния на Кръст.
Танцът словесен нима е дихание Божие?
Ронят се римите от пламтящо оперение.
Душа да изваеш със слово – не е занаят,
а докосване след жажда до Светия Граал.
Samanda