Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: radoslavst
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13930

Онлайн са:
Анонимни: 417
ХуЛитери: 6
Всичко: 423

Онлайн сега:
:: nickbaizel
:: mariq-desislava
:: Albatros
:: zinka
:: rajsun
:: LATINKA-ZLATNA

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЩрих от Вавилон
раздел: Разкази
автор: yavorkostov

Едва пет минути преди да вляза през кожената врата се появи усещането, което лесно може да бъде определено като нервно напрежение. Дланите се овлажниха, влагата в устата си отиде и сърцето ме стегна, за да припомни колко мъчително е човек да отстоява позицията си.
Секретарката с вид на манекенка и очила за заблуда посочи самотния стол в кабинета с небрежен жест, който разшифровах като покана. В стаята се намирахме само двамата и мълчахме. Тя се взираше съсредоточено в екрана на компютъра и се правеше, че не ме забелязва при положение, че ме познаваше много добре. Поведението й не беше добър знак.
Седнах и наострих уши да чуя говора от другата страна на вратата. Неразбираемите звуци ме подсетиха, че преди да вляза там и получа възможност да се защитя ще е добре да подредя мислите си. Трудна задача, като се има предвид, бремето от възможният изход на тази среща за мен. Ако можех само да държа устата си затворена... Бунтарят в мен се зарадва, че не го направих. Та нали компромисът със съвестта е най-прекия път към унищожението на душата.
Върнах се седмица назад, когато всичко започна. В службата се случваха обикновените за един понеделник неща. Сутринта ни завари с редовните разговори с колегите за резултатите от мачовете през почивните дни, понахвърлихме малко политически новини, изпихме бавно, ароматното сутрешно кафе и се захванахме за задълженията си.
В онзи ден трябваше да интервюирам двама кандидати за работа в центъра.
Центъра или Града на мечтите, както претенциозно го наричахме представляваше огромна модерна сграда, в която се предлагаха различни забавни и образователни дейности за младежи. В началото ми харесваше да работя там по две причини.
Първо държавната служба, към която много от моите колеги от университета се стремяха никога не е била моя цел. Втората причина бе, че обичах да виждам, как идващото ново поколение може да се изразява творчески, шанс, който аз като дете не получих, а тук в центъра, малко или много той се случваше пред очите ми.
Ето така ме завари онзи злополучен ден, който като подъл крадец се вмъкна в горе - долу спокойното ми битие. Малко преди обяд в кабинета ми влезе младеж на видима възраст около двадесет години.
Погледна ме в очите и се представи бързо:
- Добър ден, господине. Приятно ми е, Валентино Сираков.
Протегна ръка и хвана моята. Усетих меката му и влажна длан, а сетне отговорих:.
- Здравейте – насочих цялото си вниманието към момчето – Камен Павлов е моето име. Кажете с какво мога да ви бъда полезен?
- Упътиха ме към вас – Валентино се усмихна леко и продължи. – Една позната. Спомена, че сте толкова разбран, че ако имахте съпруга бихте наели на работа и собствената си тъща.
Разсмях се искрено и от своя страна понечих да върна шега, когато някакво необяснимо притеснение започна да ме изпълва. Погледнах към очите на младежа и там освен оскубани като на жена вежди, зърнах и дълбоко стаена смразяваща празнота. Потръпнах сякаш се намирах посред зимен ден, навън, облечен само по потник.
- Каква точно работа търсите? – реших да премина директно на въпроса.
- Ох, как да обясня... Винаги съм мечтаел да работя с дечица. Да ги уча да рисуват, да пеят и танцуват, да си играя с тях, да ги прегръщам и споделям с тях всякакви неща. Да ги отварям към света, така да се каже.
Безпокойството в мен не спираше да се надига. Стана ми ясно като бял ден, че човека стоящ пред мен е объркан, нуждаещ се от помощ младеж. Притесни ме не просто нещо свързано с вида му, а излъчването на човек с кауза. Спомних си как, когато самият аз започвах работа шефовете ясно ме предупредиха, че за Центъра е от изключително значение доброто отношение към сексуално различните. Тогава не казах нищо. Работата ми трябваше.
- Вашето образование? – попитах остро, като отегчен администратор на служба към държавата.
- Средно. Но мечтая да завърша психология и сигурно ще се пробвам другата година.
- Семейно положение?
- Свободен съм. – женски се усмихна момчето.
- Сексуална ориентация? – този го нямаше в списъка с въпроси спуснат ми от шефовете. – Как се определяте.
- Моля?! – невярващ на ушите си, Валентино вдигна лявата си оскубана вежда, след което се окопити и продължи. – Защо ме питате това? Нали не надушвам дискриминация в отношението ви?
- Сексуална ориентация? – във вторият дубъл изглеждах по-подготвен да получа отговор.
- Едва ли ще ме разберете. Вие явно сте предубеден. Усещам го от тона ви.
- Сексуална ориентация?
- Добре, ще ви отговоря, но първо искам да знаете, че половата идентичност е усещането на отделната личност за битие. За съществуване, независимо дали човек е мъжки или женски пол. С други думи дали е мъж, жена или нещо друго.
Зяпнах. Как може човек да бъде нещо различно от двата пола? Тази мисъл ме провокира да стигна до край в разпита си. Аз бях отговорен за наемането на работници за Центъра. Нямах никакво намерение да пускам някого, който би объркал умовете на младежите, които и без това трябваше да посрещат безбройните предизвикателства на времето.
- Продължете – казах сдържано, като се опитах да се усмихна разбиращо. – Искам само да ви кажа, че в Центъра може да разчитате на толерантно отношение.
- Аз не искам толерантно отношение, сякаш съм някакъв изрод. Нямам нужда от вашата снизходителност. Искам да бъда безрезервно приет от другите и ще се боря за това, разбирате ли?
- Чакайте малко. Дали твърдите, че ако имам мнение по въпроса за вашата, как да го кажа... нестандартност – опитах се да бъда дипломатичен – то вече попадам в категорията на ваш враг.
- Вие го казахте.
В оня момент разбрах, че ще си имам неприятности, но реших да не спирам дотук. Цялото безумие на новите порядки ми бяха дошли до гуша. Ясно разбирах, че отрицанието на християнският морал заклеймен като някакъв си предразсъдък, захвърлянето на стандарта на поведение идващ още от Сътворението са пагубни. Пагубни за хора като Валентино Сираков, които отдавна за забравили кое е добро и кое зло.
- В крайна сметка, ще ми отговорите ли? Как определяте себе си?
- През последните четири години се идентифицирах като лесбийска жена, но в същото време съм нещо като неутрално полово омни сексуален индивид, а в момента съм гей, транс-сексуално момче. Да, искам всичко да знаете за мен.
Това негово самоопределяне се оказа достатъчно за мен. С риска да излезе, че съм лош професионалист, неспособен да изпълнява заръките на собствените си началници го изпратих до вратата с препоръка да иде и намери себе си, а след това да заповяда при мен.
И ето сега стоях пред вратата на шефовете, за да давам отчет за поведението си. Секретарката с вид н манекенка и очила за заблуда продължаваше да реди пасианс на компютъра, правейки се, че извършва важна общественополезна дейност. Погледнах часовника си, бяха изминали десет минути в очакване. Тогава гласовете от другата страна секнаха, вратата зейна и жената с пасианса ме погледна подканящо.
Влязох в кабинета на главния шеф Донев. Там бяха той и помощниците му Станчева, дребна женица с два провалили се брака и непоклатима омраза към мъжете и Узунова, която поддържаше ръководната си позиция използвайки, без задръжки своята така да се каже, женственост. Тримата седяха един до друг на дълга маса и ме гледаха безизразно. Напрежението необезпокоявано витаеше из въздуха.
- Заповядайте, Павлов – не след дълго се обади Узунова. – Вече знаете причината за тази наша среща, нали?
- Да – тихо отвърнах и продължих. – Но все пак не мога да разбера, какво е точно провинението ми.
- Не разбираш?! Онова момче – Донев се намеси уверено, но леко се запъна на думата „момче”. – Онзи човек, Валентино Сираков, много сериозно се оплака и заплаши, че ще вдигне много шум ако не предприемем нещо срещу теб. Знаеш политиката сега, всички много държат на толерантността. Държавна позиция е, а ние не желаем да си имаме неприятности.
- Можеш ли да прочетеш на глас оня надпис ето там – обади се и Станчева с глас на завоевател и посочи някъде зад главата ми. – Това е не само държавното верую, но е и наше дълбоко убеждение. Който не го приема не мисля, че има място в Центъра.
Обърнах се и погледнах лозунга на стената и прочетох наум:
"Никой не може да гледа напред, ако изповядва назадничава ценностна система."
Понечих да кажа нещо в своя защита, но останах безмълвен. Много добре знаех, че моето мнение в случая няма никакво значение. Отдавна в името на свободата, хората водени от егоцентризма си се бяха поругали именно с нея. Спомних си за кулата във Вавилон. Още в зората на историята, Човек бе решил да изгради толкова висока сграда, че да стигне небето. Да се конкурира с Бога.
Тогава последиците бяха трагични. С какво обаче се различаваше днешния свят от тогавашния. В главата ми се завъртяха образите на всички Доневци, Станчевци, Узуновци и Валентиновци, които ме заобикаляха и реших, че няма смисъл да доказвам каквото и да било.
- Хайде, прочети го – повтори Станчева. – Не разбираш ли, че от теб, от твоята позиция зависи дали имаш място в Центъра или не.
- Обичам поезията – чух се да казвам. – С нея можеш да изразиш накратко толкова много неща, които се случват в теб, вътре в сърцето ти или навън, в света наоколо.
- Моля!? – невярваща на ушите си възкликна Узунова, но бе ясно, че в случая тя бе гласа и на тримата. – Говориш несвързано. Да не ти е лошо?
- Прописах, когато бях съвсем малък и сега разбирам, че си е струвало. Не мога да рисувам добре с бои или молив, но мисля, че след срещата с Валентино съумях да нарисувам жива картина с малко думи. Написах ето това стихотворение. Сега вие ще ме чуете, а после... После не се притеснявайте. Напускам!
Тогава започнах да рецитирам. Чувствах, че дори това да е последния миг в животът ми, пак щях да кажа точно тези думи:

Сред морето от пустинята
на преплетени във страшен
мрак съдби.
Сред купчина нечистотия
от фалшиви ценности
и дрипави послания
за моден грим.
Сред шума на богохулни
викове и долни страсти,
сред мъглата от лъжи
и танца луд на лицемерен мим.
Сред недостига на
красота и постоянен глад
за святост.
Дочух Небесно ясен и
прецизен химн.

„Чут е вече
на светиите отчаяният стон.
Не се залъгвай,
защото падна.
Да, падна
Кулата със име - Вавилон.”

Обърнах се и с бързината на млад елен, но не подплашен, а свободен излязох навън. Погледнах към небето и изпълних дробовете си с въздух. Току що бях затворил страницата на още една част от живота ми. Нямах ни най-малка представа накъде ще тръгна оттук, но със сигурност знаех, че няма да мълча. Щях да направя всичко възможно, за да се съпротивя на всеки опит да бъде заглушен гласът ми. Имах всичко необходимо за изпълнение на тази задача. Разполагах със съвестта, вярата и свободата си. Почувствах се въоръжен до зъби и продължих смело нататък...

Месец по-късно се разхождах из търговския център на три пресечки от дома ми. Не бях там да пазарувам, а просто да гледам лицата на пазаруващите. Имах нужда от нов сюжет, защото откакто напуснах работа в мен се роди отново непреодолим копнеж за писане. Взирах се в някой случайно преминаващ покрай мен човек и се опитвах да отгатна какво има зад външния му вид.
Правех това писателско упражнение преди години и добре помнех, че ефектът винаги бе благотворен за намирането на история. В онзи ден обаче бях повече от поразен. Лицата на хората ми изглеждаха различно. В повечето от тях нямаше сюжет, сякаш отсъстваха душите им.
Представих си как героят ми живее в бъдещето и е попаднал посред колония от роботи, обслужващи някаква зловеща, огромна Машина.
Трябваше да намеря причината за съществуването на всички тези роботи и...
в мен се блъсна някой.
Обърнах се и веднага го познах. Добре оскубани като на жена вежди и онази дълбока, смразяваща празнота. Валентино Сираков.
- Извинете – каза нежно, без да ме познае и продължи.
Зад него крачеха четирима от младежите от Центъра. Преди седмица бях подочул, че е нает на работа на мое място, но тогава не повярвах.
Обърнах се и с бързината на млад елен, но подплашен излязох навън. Погледнах към небето и изпълних дробовете си с въздух. С облекчение установих - Слънцето продължаваше да си стои там, където му беше мястото още от Сътворението. Почувствах вълни от болка, но и на радост да се блъскат вътре в мен. И на глас, без да се страхувам и с надежда, че в крайна сметка все някой ще ме чуе изрецитирах отново онзи стих.
„Чут е вече
на светиите отчаяният стон.
Не се залъгвай,
защото падна.
Да, падна
Кулата със име - Вавилон.”


Публикувано от Administrator на 05.01.2021 @ 15:31:48 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   yavorkostov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

До утре в 42
автор: flood
10 четения | оценка няма

показвания 5149
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Щрих от Вавилон" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.