Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 440
ХуЛитери: 5
Всичко: 445

Онлайн сега:
:: pavlinag
:: Lamarinnn
:: Mitko19
:: mariq-desislava
:: pc_indi

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДа бъдеш някой друг
раздел: Разкази
автор: yavorkostov

Към девет и половина, след няколко бурни спора на футболна, политическа и филмова тема и още по-бурни приятелски помирения, празненството по случай четиридесетия ми рожден ден утихна, което стори път за „Часът на горещия стол".
„Столът", както разговорно го наричахме, с цел постигане асоциация с електрическия му събрат, е традиционна игра на веселата ми компания. Интригата е, че личността, имаща нещастието да е рожденик, е длъжна да отговаря на въпроси от абсолютно всякакъв характер. Сега като се замисля, може би това бе основният мотив Пепчо Моторетката - стар хитрец и приятел - да се престори на болен наскоро, навръх своя тридесет и пети юбилей. Аз обаче, за разлика от него, съм смел и уверен в приемането на такива предизвикателства, и затова, докато се настанявах там, в центъра на стаята, под погледите и подсвиркванията на жадните за зрелище участници в купона, не се притеснявах ни най-малко.
Началото бе вихрено, в смисъл доста забавно за другите и причиняващо червен цвят на бузите за мен, затова възнамерявам да пропусна първите няколко въпроса и да дойда на онзи, който провокира разказването на тази история.
- Най-важният урок, който си получавал досега? - същият този Пепчо Моторетката извиси глас. - Всички знаем, че не притежаваш кой знае какви качества, но все пак понякога аз лично научавам по нещичко дори и от теб.
- Ти пък кога оздравя? - анонимен глас от публиката се провикна към Пепчо, и всички избухнаха в смях.
Аз обаче, може би защото достигането до четиридесет години наистина води до сериозна равносметка, не на шега се насилих да открия най-важния урок, който бях получавал досега. От безбройните болезни преживявания бях научил, че най-значимите уроци са свързани и с най-тежките моменти, пред които се изправяме.
Веднага изникна картината на погребението на дядо ми. Едва бях навършил петнадесет, исках да плача неудържимо, а отроних само две сълзи. Пред тленните останки на този красив старец осъзнах, че неочаквано ни напускат дори най-важните за нас хора. Хората, оставяли трайни следи в характера и мирогледа ни - тези, които често без да осъзнават, са давали посока на мечтите ни.
Чувствах се предаден, объркан, невиждащ, съсипан. Тогава там, пред ковчега, разбрах, че трябва да си отговоря на най-важния въпрос - кой съм аз? Първата ми мисъл бе, че съм непоправимо коравосърдечен. Как е възможно дори в момент като този да мисля единствено за себе си. Неочаквано, точно както в изтъркания израз „като гръм в ясно небе", си спомних едно стихотоворение (в онзи период се увличах сериозно по поезия), което бях прочел същият този ден. Дума след дума, ред по ред, до последния въпросителен знак ми разкриваха моята истинска същност.
Малко сюрреалистична картина, но картина, рисуваща фрагмент от моя живот. Гробарите спускаха ковчега на любимия ми дядо, а аз бях изпълнен с мир, защото получавах отговор:
Кой съм аз? Наследник на маймуни?
Отломка жалка на случаен взрив...
Безцелно ходещ в самотата си мечтател,
обречен по ирония да свърши жалък и отчаян,
ням и сив...
Кой съм аз? Животно със морал ли,
попаднало във вихъра на скучен филм...
Орисан да се бори със провала си бездарник,
някой, който си отива, защото някога е бил...
Кой съм аз?Не съм това,
което другите си мислят,
не съм илюзия и дим от вчерашния смог.
Аз съм някой, който е обичан.
Откупен скъпо - откупен със кръвта на Бог.
Това съм аз. Не съм богат,
но съм свободен, и ми стига,
но знаеш ли - въпросът простичък стои.
И наистина не е въпрос на книга,
а реално питане - и то е -
Кой си ти?
- Отговаряй! - изкуствено изнервен подвикна Пепчо, с което постигна точния ефект, като ме върна на „Столът".
- Може би няма да е най-важният, но ще ви разкажа последния урок, който научих - казах и продължих уверено - но и аз имам една малка задачка за вас. Ясно? Понеже сега ми идва идеята да публикувам този поучителен разказ, ще ви помоля да слушате внимателно и накрая да ми помогнете със заглавието. Съгласни ли сте?
- Разбира се - отвърнаха останалите.
- Става въпрос за срещата ми с един мой стар познат. Може и да сте чували за него. Бивш депутат със звучното име Дечко. Дечко Кънчев.

***

Понеже беше студено и духаше от онзи вятър, който те кара да се чувстваш като попаднал посред обширните сибирски полета, реших да привърша по-рано сутрешната си разходка в парка. Свърнах по алея, която обикновено отбягвах, и както си бях така с ръце в джобовете и поглед забоден в земята, се блъснах в някакъв човек, изникнал пред мен сякаш от нищото.
Леко раздразнен, вдигнах очи, изправен пред дилемата дали да се развикам или да се извиня, но вместо това замръзнах безмълвен. За миг мернах лицето му, след което го огледах целия сякаш е стока от веригата магазини „за един лев". Този странен субект ми изглеждаше познат отнякъде. Големи сини очи, кръгло, гладко, пълно лице, отсъствие на коса, тридневна брада и устни, подсказващи, че от другата им страна има недостиг на зъби.
- Дечко, ти ли си това бе, приятел? - с невярващ глас попитах.
- А, вие ссте? - съсна човекът срещу мен, присви очи, за да ме огледа по-добре, след което се разля широка усмивка на беззъбата му уста.- Ачо, нали? Ела да те прегърна друже! Не ссъм те ссрещал от колко време...? Чакай, чакай, ей ссега ще ссе ссетя.
- Двадесет години - подсказах бодро. - Ех, двадесет дълги години. Колко бързо минава времето, а? Отлетяха годинките като миг, а? Сякаш вчера се случи последният ни ден в училище, балът и после... Помниш ли как всеки разказваше каква кариера ще направи. Ех, и как само се променят хората, а ти си все така...
Тук спрях, защото разбрах, че ще излъжа, ако кажа нещо позитивно за външния му вид. Той изглеждаше зле. Беше облечен с протрито палто, изпод което надничаше кафяв плетен пуловер на възраст, съвпадаща с пълнолетието на баба му, лицето му имаше болнав жълтеникав вид, а и хигиената му, безсрамно разкрита най-вече от въздългите нокти, крещеше отчаяно за промяна.
- Ти си все така, нестандартен - изпуснах облекчен стон, доволен, че намерих подходящата дума.
- Пропаднах, Ачко. Пропаднах - изстена жално Дечко, но продължи с учудващо оптимистичен тон. - Може би си личи, но финанссово не ссъм изобщо добре. За ссметка на това пък, ссега чувсствам, че ссъм жив. Жив ссъм макар, че отсстрани не изглежда точно така.
Студът продължаваше да е сибирски, но аз спрях да му обръщам внимание, и реших, че ще е добре да продължа разходката си с този мой необикновен познат от времето на учиническите ми години. Тръгнах в неговата посока и взех да го разпитвам надълго и широко за живота му. В говорене неусетно изминаха близо два часа - скъпоценно време, за което изобщо не съжалявах. Оказа се, че историята му е доста вълнуваща. И независимо, че от отсъствието на зъби трябваше да наострям уши и често да трия лицето си от случайно попадналата там негова слюнка, накрая разбрах почти всичко.
Веднага след училище Дечко, тази стара лисица, още докато учил задочно бизнес мениджмънт започнал, да се занимава и с политика. Като дете му се носеше славата на ненадминат хитрец, но по-късно, в реалния живот се оказало, че е истински виртуоз. Започнал да прескача от една политическа сила в друга, но винаги удобно се настанявал в тази, която е на власт. В началото не заемал особено значими постове. Не му и трябвало, защото да си в сянка, от никого забелязан, но виждащ всичко, е някакси по-изгодно, ако разбира се имаш способността да локализираш къде е кацата с меда, образно казано.
Той разбира се притежаваше тази удивителна дарба, и то в излишък. Какви годинки само последвали за него. Вкусил от всичко, което предлагал животът белязан с власт и пари. Безбройни бляскави коктейли с ВИП лицата на деня, виенски балове, почивки на Малдивите, с разходи от които свят да ти се завие, и не на последно място - бурни любовни връзки с най-малко три от десетте топ модела в страната.
Като изключителен бизнес мениджър, господин Кънчев използвал междувременно нововъзникналите добри познанства, като съзрял в тях възможност за дългосрочни изгодни капиталовложения, обещаващи светло бъдеще. Бъдеще за самия него.
Постепенно обаче възникнали и няколко проблема - една от многото му любовни авантюри завършила почти със съд, защото момичето се оказало на седемнадесет години и десет месеца. Наложило се да се раздели със солидна сума, за да угаси скандала още в зародиш, но от цялата история Кънчев се поизплашил. След това дошъл и другият удар. Повдигнато било обвинение в съда за злоупотреба с власт и присвояване на пари в особено големи размери, в което главен обвиняем се оказал негов приятел, но и неговото име било сериозно намесено. Последвал познатият сценарий - значителна сума пари изтекли под масата и логичното се случило - изникнало подходящото извънсъдебно споразумение, и Кънчев отново се измъкнал.
След тези горчиви сътресения на съдбата, или по скоро заради резултатите от собствената си глупост, най-сетне Дечко Кънчев решил, че е дошъл моментът за коренна промяна в живота му. Решил да излезе на по-преден план, в голямата политика. Връзките ги имал, политически формации - колкото си щеш, въпросът бил коя ще го изстреля в парламента още на следващите избори.
И мениджърът, и бизнисменът в него направили нужното, и ето, че Дечко се озовал в мечтаната сграда, седнал на удобен стол, с така да се каже плаващо работно време, и с колеги точно като него, нищо не разбиращи от политика. Съученикът ми имал ясното съзнание, че този път притежава необходимата за него власт, в смисъла на възможност за скъпоструващо движение на показалеца. Натискане на бутона и хоп - изменението на закона за изменение и допълнение на Търговския закон е приет.
Безоблачно съществуване. Докато един ден...
- Началото на провала ми, сскъпи Ачко - гласът на бившият ми съученик подсказваше, че идва краят на разказа - насстъпи, когато едни хора ми ссе обадиха по мобилния, но няма да мога вляза в подробноссти кои сса и какъв е точно сслучаят от ссъображение за ссигурност. Обадиха ссе от Централата на партията, и общо взето ме заплашиха, че ако не напуссна веднага, ще ме натопят или ще ми ссе сслучи нещо по-лошо, и аз този път ссе уплаших, Ачко. Тези сса наисстина сстрашни, и аз много ссе уплаших.
- Не потърси ли помощ от полицията например? - меко попитах. - Доколкото разбирам, тия тайнствени хора са те заплашили, че ще те ликвидират, нали така?
- Ха - ха! Ти ссе шегуваш, нали? Каква полиция бе, братче! Почти вссички сса един дол дренки. Ссамо им дай да имитират дейносст и да показват мусскули. Вдигат палка с маниер на завоеватели, сспират без причина някоя кола, за да тормозят обикновения човек. Най-чессто, това сса те за ссъжаление. Сслушай ссега, да не ссе отклоняваме. Сстигнахме и до най-важното - моето изсследване. То е по-сскоро наблюдение, което още не ссъм ссисстематизирал добре - ссамо ссъм го нахвърлял в тефтера сси. Но за това - Дечко млъкна, погледна изстрадалия си часовник - утре. Ссега нямам време.
Разделихме се с уговорката да се видим на другият ден и той тръгна бързо, без да се обърне. Мисълта за някогашния ми познат не ме напусна до късно през нощта. Седнах зад компютъра и започнах да търся информация в интернет за бившия депутат, господин Кънчев. Не ми отне много време. Имаше достатъчно журналистически писаници в множество електронни издания, които водеха до извода, че най-вероятно разказът на Дечко бе автентичен.
И все пак изплъзваше ми се каква бе причината този преуспяващ във финансово отнешение мъж да стигне до ръба на мизерията. В публикациите видях информация за личния живот на народния представител Кънчев, анализи на успешната му политическа кариера и не малко жълти пикантерийки, но само това.
Тогава, изневиделица една мисъл мина през главата ми толкова неочаквано, че почти щях да падна от стола. В началото я отхвърлих, но колкото повече се връщах към разказа на Дечко и прегледа на написаното за него, разбирах причината да стигне до това състояние. Невероятно, но бях уверен, че това е отговорът - той сам бе предизвикал фалита си. И не защото е превъртял, а защото е разбрал, че светът около него е този, на който му хлопа дъската.
Заспах късно, а в гърдите ми бушуваше някакво сладко чувство. Очаквах утрото.
На следващия ден приятелят ми Дечко изглеждаше леко пременен. Пуловерът си беше същият, но я нямаше брадата, ноктите изглеждаха скъсени до границата на разумното, и лицето му бе придобило една идея по-здравословен цвят. Сърдечно си стиснахме ръцете, но вместо да ме пусне, започна да ме тегли нанякъде.
- Няма да ти губя времето, приятел. Исскам да видиш нещо. Ти поне ще ме разбереш. Ссигурен съм.
Съученикът ми говореше на пресекулки, и ако притежаваше дълга разрошена коса, сигурно би имал вид на развълнуван откривател. Две минути по-късно стигнахме до централната търговска улица на града, и там нахлухме в първия възможен магазин. Не много голям хранителен супермаркет.
- Гледай внимателно онази продавачка! - заповяда нежно Дечко, и добави - Недей да казваш нищо. Ссамо гледай.
Все още не разбирах точно защо сглупих и се съгласих на среща с този странник, но се подчиних на призива и погледнах право пред себе си. От другата страна на щанда жена на средна възраст, пълна, намръщена и с обноски на достоен възпитаник на вечерното училище обслужваше клиентите на магазина.
- Следващият! Хайде по-бързо, ти там. Казвай по-бързо, не виждаш ли каква опашка се е извила.
Плах господин с очила с голям диоптър пристъпи несигурно напред и тихо изрече:
- Килограм от онова сирене, ето там - човекът посочи несигурно към тавата с различните сирена.
- Имат си имена, как да разбера кой вид точно искаш? Ама кой да се сети, та да види?
Наблюдавахме я около минута, а жената продължи да върши задълженията си със същия неподправен стил. Подканяше и викаше по клиентите с маниер на старшина от казармата, борещ се с остра мигрена.
- Винаги прави така. И не е ссамо тя. Колежката й от другата ссмяна е още по-зле. Интересно, нали? Но сстига толкова - прошепна развълнувано Дечко, и ме помъкна навън. - Време е за кафе.
В кафенето, намиращо се през две врати на същата търговска улица, ни очакваше празна маса в близост до бара. Приятелят ми ме бутна на единия, а той седна на другия свободен стол, и зачакахме. Дечко сложи показалец на устната си, като призив да запазя мълчание и замръзна. Само очите му следяха бавните, плавни движения на сервитьорката, която сякаш танцуваше на балада на Селин Дион.
Пет минути по-късно Дечко ми смигна, изправи се и отиде на бара, за да отнесе доброволно поръчката ни.
- Две дълги кафета, с повечко водичка, моля - поръча мило.
- Не виждате ли, че заведението е със сервитьорка! - раздразнено откликна сервитьорката. - Седнете господине, ще ви обслужа!
Очите им се срещнаха за секунда, а посля тя извърна глава сякаш е принцеса, на която й отказват час при шивача. Приятелят ми се върна на масата ухилен до уши, и с преливащ от вълнение глас, се обърна към мен:
- Видя ли?
- Какво да видя? - отвърнах.
- Ачко, помисли малко. Работи безотказно.
- Нищо не разбирам.
- Не разбираш? - Приятелят ми бе искрено учуден. - Не разбираш ли? Това са часст от доказателсствата в моето изсследване, за което ти сспоменах вчера.
- Съжалявам, но не схващам какво точно имаш предвид.
Дечко придърпа стола си напред:
- Добре, добре, ще ти кажа направо. Ето къде е разковничето. Хората са много объркани, Ачко. И аз не правя изключение, но не за мен говорим ссега. Виж тази ссервитьорка. Тя е тук, защо? За да ссервира, а ссе държи като шеф на частна фирма по време на финанссова криза. Онази продавачка, която видяхме преди малко. Вмессто да продава, тя унижава хората, нали видя ссъсс ссобсствените сси очи?
- Да - отвърнах и кимнах с глава.
- Знаеш ли колко примера още има? Докторът често ти внушава, че той е източникът на здравето ти, и се прави на Бог. Учителката казва на децата ти, че им е втора майка, и ако не е тя, ще навлязат непопарвимо тъпи в реалния живот. Политикът твърди, че държавата има права над здравето, морала, вярата, образованието, ценностите и какво ли още не. Всеки ти се бърка в работата и превишава правата си, Ачко. Хаос е.
- Затова ли и ти стигна дотук? - попитах направо.
- Да, реших да оставя всичко, което ме объркваше, заробваше, убиваше... Не съжалявам, Ачко. Изгубих всичко, но не съжалявам. Сигурно си мислиш, че съм се побъркал, но не съжалявам. Само едно искам. Еднственото нещо, което истински търся, е да открия кой съм всъщност? Зная, че съм някой друг.
Стори ми се, че мернах сълзи в очите му.
Тогава се сетих за погребението на дядо и онова стихотворение. Разказах му за онова мое преживяване, когато бях на петнадесет, а Дечко Кънчев, бившият бизнесмен и депутат, мой някогашен съученик и настоящ неудачник слушаше жадно и попиваше всяка дума. Стигнах и до думите от стиха и започнах да рецитирам:

- Кой съм аз? Наследник на маймуни?
Отломка жалка на случаен взрив...
Безцелно ходещ в самотата си мечтател,
обречен по ирония да свърши жалък и отчаян,
ням и сив...

***

Това съм аз. Не съм богат,
но съм свободен, и ми стига,
но знаеш ли - въпросът простичък стои.
И наистина не е въпрос на книга,
а реално питане - и то е -
Кой си ти?

Замълчах. В стаята също бе тихо. Участниците в партито по случай четиридесетия ми рожден ден мислеха за нещо важно. Имах усещането, че всеки от тях в онзи момент седеше на собствения си „Горещ Стол" и бе предизвикан да отпуши ушите си и да получи отговор на най-важния въпрос, касаещ самия него.
- Какво стана с Дечко? - някой наруши тишината.
- Виждаме се често и по всичко личи, че намери Отговора - казах, и на свой ред попитах, - а вие имате ли заглавие за моя разказ?
- Какво ще кажете за „Да бъдеш някой друг" - Пепчо Моторетката се ухили, но усмивката му замръзна, като видя, че никой не реагира на веселяшкия му тон. Без да иска беше казал нещо настина сериозно.


Публикувано от anonimapokrifoff на 28.12.2020 @ 13:28:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   yavorkostov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

xxx
автор: gabi-gabi
853 четения | оценка 5

показвания 26831
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Да бъдеш някой друг" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

RE: Да бъдеш някой друг
от mariq-desislava на 28.12.2020 @ 21:22:51
(Профил | Изпрати бележка)
Мъдростта е скрита в избора да бъдеш себе си.{}


RE: Да бъдеш някой друг
от Erin на 29.12.2020 @ 11:58:13
(Профил | Изпрати бележка)
Много добре написан разказ. Без сантименталност и поза, както обикновено се случва при такава тематика. Поздравления.