автор: Cyriana

I
Не чуруликам и не пея.
Не се усмихвам сладко и не моля.
Директно влизам през сърцето като мълния
и своя образ запечатвам с огън.

Понякога съм стъклена и крехка,
но който е успявал да ме счупи,
разрязва се на моите парчета
и раните не заздравяват.

II
Когато се усмихваш сладко,
след теб остава вкус горчив.
Малиновият дресинг като рана
по порцелан бял болезнено искри.

Днес ще затворя очите си
за да те видя по-добре
на светлината на мечтите си
догарящи във чашата с какаово кафе.

Надявам се, когато ги отворя,
да видиш себе си във тях,
редейки части от душата ми
на масата за празничен обяд.

III
Понякога мъжете също плачат
за две очи, в които се оглежда здрачът,
останал зад гърба им да кърви,
докато слънцето във нощ се потопи.

Ти някой ден ще се завърнеш... може би.
Ще извървиш отново улици познати,
а тихите ти стъпки ще отекват
във празнотата на душата ми.

Кварталът може би ще си е същият,
но ти ще си различен отпреди.
Въздишката, сподавена в гърдите ти,
ще ме пореже като удар със камшик.

А споменът за твоето присъствие
от времето, когато друг си бил,
ще ми напомни, че отдавна се е скъсал
невидимият въжен мост, опънат между нашите души.

IV
Най-ценни са онези грамоти,
изписани с кръвта на тези,
които са пожертвани от теб
във името на каузите свещени.

Най-чиста е онази съвест,
измита със сълзите на душите,
простили ти десетките вини
и тръгнали си много тихо.

Най-дълго трае онзи миг, във който
разумът изстрелва към сърцето
една дума, пълна с обреченост,
след която всичко е вече изречено.
________________________________
започнато на 25-ти ноември и завършено на 27-ми декември, 2020 г.