автор: yavorkostov

Миглена Станчева попадна в най-ужасния период от своя живот след срещата си с Боян Пасков, любимият ù писател. Допреди онази паметна дата, когато го интервюира в миризливото му апартаментче, в продължение на петнадесет години младата журналистка се бе прехласвала по таланта на обявения приживе за класик Боян Иванов Пасков.
Романите на въпросния майстор на перото я вдъхновяваха самата тя творчески да посегне към химикалката, пиесите му заемаха челните три места в личната ù класация за драматургия, а стиховете му, изстрадани и искрени, я бяха карали редовно да сънува ездач на бял кон – една личност, ангажиранa от романтичните ù фантазии, да играе ролята на приказен принц и сродна душа.
Срещата с писателя бе катастрофа, в която единствената жертва, собствената ù мечта, бе така силно обезобразена, че трудно би могла да бъде разпозната дори от законния си собственик. Пасков се оказа, поне на пръв поглед, най-обикновен циник с възмутително разбиране за лична хигиена и поведение, силно напомнящо на д-р Джекил в случаите, когато медикаментите го превръщаха в мистър Хайд.
Миглена Станчева обаче се прояви като истинска професионалистка – съумя да прикрие разочарованието си от деградиралия си кумир и написа впечатляващ очерк, като акцентира върху несъмненото качество на ранните му произведения. В крайна сметка у нея надделя желанието да представи стария циник в прилична светлина. Избра благородния подход най-вече защото писателят направи онова честно признание в самия край на визитата ù. Тя помнеше всеки негов жест, всеки дъх, пауза, всичките му добре подредени думи сякаш бяха вчера изречени:
„Искам да споделя с вас кой всъщност е върхът в оформянето ми като творец.“ Пасков бе променил тембъра си, сякаш искаше да внуши на журналистката, че това е истинският той. Станчева схвана намека и прозря, че под сбръчканата обвивка на стария циник всъщност се крие една ранена, уморена, деликатна и уязвима личност. Пасков продължи, а нежността в гласа му бе наистина трогателна: „Върхът бе, когато разбрах, че нямам право с писаниците си да заблуждавам хората. Толкова мили и нежни като Вас. Почувствах, че е предателство към Вас и към собствената ми съвест да предлагам път или еликсир на щастието, при положение че аз самият съм в безпътица и съм напълно нещастен. Разбирате ли?“
Тогава тя не разбра всичко, но схвана най-важното. Неговата воля бе да остане честен към своите читатели. Това откровение я трогна дълбоко, макар и първоначално да изглеждаше объркана. Относително бързо Миглена Станчева възвърна присъщата си увереност и за пореден път се довери на брилянтния писател Боян Пасков. С помощта на остарелия вдъхновител бе успяла да формулира основния принцип в собствената си журналистическа система от ценности – щеше да остане честна с читателите си, каквото и да ù струва това.
Една слънчева утрин, не след много време, Станчева се погледна в огледалото и се усмихна уверено. Животът ù сякаш отново се връщаше към обичайната си подреденост и спокойствие, което притежава човекът, постигнал мир със себе си. Красив, но кратък сутрешен проблясък, в който талантливата журналистка нямаше как да заподозре, че съвсем скоро щеше да бъде изпитана силата ù да устоява принципите си. Едва пристигнала в редакцията на списанието, в което работеше в безоблачно настроение и с необикновен творчески импулс за действие, младата дама бе привикана в офиса на шефката Татяна Ганчева. Ганчева я очакваше с видимо нетърпение, не беше сама.
– Ето те и теб – поде благо шефката и посочи изящно към седящата на стола за посетители персона, – запознай се с една специална личност. Станчева, това е моята близка приятелка Глория Разпътникова. Глория, Миглена Станчева е момичето, за което ти говорих. Много е добра и довери ми се, скъпа – тя ще свърши работата перфектно. Страхотна е наистина. Все още неопетнена, нахакана малко и с перо, което вдъхновява. Нали така, моето момиче? Глорче, мога да ти кажа, че тази красавица, която стои насреща ти, написа такъв материал за Боян Пасков, че ако можехме да я кандидатираме за Пулицър, сигурно щеше да го отмъкне без проблем от ония неграмотници.
Ганчева посочи с ръка към Атлантическия океан, там, където си представяше, че е позициониран, и с агресивно подканващ поглед насърчи Станчева да стопи ледовете максимално бързо. Двете жени се ръкуваха и размениха няколко обичайни вежливости, докато тайно всяка огледа другата с подробности така, както го правят добре обучените тайни агенти. После младата журналистка се обърна към шефката си:
– Казаха ми, че сте ме търсила. За какво става въпрос?
– Искам да популяризираме дейността на тази прекрасна дама – отвърна бързо шефката Ганчева като погледна към гостенката си и продължи. – Госпожа Глория Разпътникова върши чудесна работа тук, в нашия град, но има нужда повече хора, тоест жени, да знаят за дейността ù. Ти, Станчева, сега ще интервюираш Глория и ще направиш серия от поне пет материала, с които ще обърнеш внимание на обществеността или иначе казано, без да скромнича излишно, на читателите на най-доброто списание, към нея и организацията ù. Някакви въпроси?
– Имам един, но…
– Ако е към мен ще изчака, ако не, задай го на самата нея – Ганчева нетърпеливо прекъсна младата журналистка и с властна усмивка добави, - а аз ще ви оставя, и без това имам среща с кмета Раданов, Пешо Денев – знаете го, надутият пишман бизнесмен и някакви китайски инвеститори. Щели да строят огромен търговски комплекс някъде на околовръстното. Още един балон, ако питате мен, но това е друга тема. А вие, скъпи мои, изобщо не бързайте. Използвайте офиса ми и си поговорете, колкото искате. Ще кажа да ви донесат кафенце и натурален сок. Очаквам добър резултат, Станчева. Както винаги. До неделя да е готов първия материал.
След още няколко безсмислени напътствия към журналистката, Татяна Ганчева изпрати въздушна целувка на гостенката Разпътникова, смигна ù съзаклятнически, грабна чантата си от претрупаната закачалка до вратата и излезе шумно от стаята. От съседния офис по радиото вървеше песен на Веселин Маринов, мисълта за която, чудно защо, помогна на Станчева да се върне с удоволствие към изпълнение на поставената ù задача.Тя се усмихна учтиво, извади диктофон, положи го внимателно на масата пред себе си и попита:
– Нямате нищо против да запиша разговора ни, нали? После, след като преслушам файла ще ми е по-удобно да преценя в каква посока ще трябва да развием поредицата.
– Нямам нищо против, мила. Имам ти пълно доверие. С Танчето сме приятелки от години и зная, че тя не препоръчва някого току-така. Ти явно си добра в работата си и очевидно си ù влязла под кожата.
– Нека започваме – Станчева избягваше да говори за себе си, особено с хора, които не влизаха в кръга на близките ù (който в последно време, трябва да отбележим, се стесняваше все повече), и затова с неприкрито задоволство зададе първия си въпрос. – Бихте ли се представили с няколко думи, моля?
Така бе поставено началото на краткото познанство между героинята на този разказ, младата и талантнлива журналистка Миглена Станчева, и Глория Разпътникова, на пръв поглед изискана дама, която най-изчерпателно, за целта на нашата история, може да бъде представена така:
– Казвам се Глория Разпътникова, мила, феминистка съм и се гордея с това. Вярвам в едно ново общество, с нови порядки и ценности, общество, в което, един светъл ден, всичко ще си дойде на мястото. Вярвам в утрешния ден, вярвам, че бъдещето принадлежи на нас – хората, които не познават граници. Съдбата на света е предопределена, разбирате ли? Общество, доминирано от жени. За това днес е време на сблъсъка на идеи. Сега ние, жените, все още се стремим да осъзнаем, че на нас ни е писано да определяме пътя, в крайна сметка. Разберете обаче госпожице… Станчева, ние не сме някакво мимолетно явление. Ние имаме история. В миналото революционните идеи са били посявани, пониквали са плахо и лека-полека са се оформяли, за да придобият нужната форма. И ето ни днес, ние сме готови за тяхната реализация.
След това кратко въведение в собствения си завършен светоглед, през следващите два часа, Глория разясни до най-малки детайли що е то феминистка, как и къде се практикува, приблизителен брой идейните съмишленици в града и най-вече – причинно-следствената връзка за непоклатимостта на убежденията си.
Малко преди да приключи тази първа визита (в онзи момент никой не очакваше, че ще се окаже и последна), след като двете жени уговориха времето и мястото на следващата си работна среща, Разпътникова подаде на младата журналистка сгънат на четири лист хартия и каза:
– Моля те, мила, прочети това писмо вкъщи. Не се сърдиш, че преминахме на „ти”, нали? – и без да дочака отговор продължи уверено. – Прочети го внимателно, мила, а другия път ще те запозная с авторката му. Една прекрасна начинаеща феминистка и..., но стига вече съм ти досаждала, писмото е нещо като лична изповед. Искрена и чувствена, идваща от сърцето на една силна, уязвима и идейно съзряваща млада жена.
През следващата нощ Миглена Станчева не успя да заспи. Разлисти „Одисей”, на Джеймс Джойс, четиво, което винаги я отнасяше в страната на сънищата максимум до четиринадесетия прочетен ред, но този път дори тази проверена с времето тактика не проработи. Сънят бе избягал надалеч. Младата жена се сети за писмото, дадено ù от Разпътникова, и реши да се запознае със съдържанието му. И така, през цялата нощ, на третия етаж на една малка кооперация в покрайнините на града една нощна лампа остана неизгасена, една добра, млада журналистка не намери съня, защото се опитваше да вникне в мислите на една начинаеща феминистка, четейки писмената изповед на последната.
„Когато бях на двадесет и пет се включих в организация с гръмкото име „Клубът на лъвиците“. Председател на въпросното общество е Глория Разпътникова – обществено активна и очевидно успяла жена. Лично тя ме привлече в групата си, като с множество аргументи и неподражаем чар ме убеди, че съм родена на тази земя с определена цел. Сиреч да защитавам слабите и по-специално правата на жените в един мъжки свят, както вдъхновено се изрази. Говореше много разпалено и за не повече от две срещи ме накара да повярвам, че мога да управлявам съдбата си сама и че нямам нужда от някой, който да се прави на по-силен от мен. „Силата е в теб, момиче“, каза ми по време на един от сеансите ни, „главната лъвица“. Втренчена в очите ми, този поглед сякаш ме изгаряше отвътре и хем ме болеше, хем ме караше да й се доверя безрезервно. „Можеш да си господар на себе си, а мъжете просто ги използвай, за да постигаш целите си“, надъха ме със заразителния си плам Глория и без да разбера как точно се случи, това нейно изречение стана личното ми мото.
Не мога да опиша колко силна се чувствах на моменти в онзи период и колко объркана ставах, когато ме атакуваше онова неочаквано усещане за безсилие и уязвимост, когато се изправях пред дори най-малката трудност в ежедневието. В такива моменти на слабост ми се натрапваше неочакваната еретична мисъл, че съм само една слаба жена, която има нужда от закрила. Споделих мисловните си терзания с Глория, но тя мъдро се усмихваше и с твърдостта на амазонка ме връщаше към веруюто на „Клубът на лъвиците” – „Ти самата си Господар на живота си”.
Миглена Станчева остави за малко листа, свали си очилата и се пресегна към каничката с кафето. Сънят отдавна бе избягал надалеч, но журналистката държеше да е сигурна, че ще посвети цялото си внимание на съдържанието на писмото – изповед. Това младо момиче, с което тя можеше лесно да се идентифицира, звучеше толкова искрено и по детски наивно, че спечели веднага симпатията ù. Напълни чашата догоре, отпи голяма глътка, доля още от ароматната течност и жадно се върна към историята.
„Един ден, както обикновено започват баналните любовни истории, се появи едно момче. Млад мъж с необикновено топли очи, телосложение на олимпийски шампион по плуване и усмивка, наподобяваща тази на Робърт Редфорд от периода на „Ужилването“. Независимо от външния си вид, той беше скромен и обезоръжаващо срамежлив, което ме плени повече от всичко останало. Първата ни среща толкова силно напомняше сцена от някой популярен романтичен филм, че ще я спомена съвсем накратко. Сблъскахме се в асансьора на безличния блок, в който живея, а торбата ми с покупките се продъни и продуктите се изсипаха на мръсния под. Нищо не се счупи, но лицето на красавеца излъчваше неподправена вина, сякаш бе предизвикал тежък пътно-транспортен инцидент.
Наведе се и непохватно започна да събира салам, кашкавал, салфетки и други стоки от първа необходимост, с които се бях снабдила от кварталния магазин. Действията му бяха очарователно непохватни, ръцете само две, тоест крайно недостатъчни за количеството работа, което бе готов да свърши, за да оправи предизвиканата неразбория, а аленият цвят на бузите му издаваха колко нервен беше всъщност. Притекох се на помощ на красавеца и точно когато възнамерявах да го помоля да не се притеснява, сблъскахме главите си. Заболя ме много, но вместо да се ядосам се усмихнах широко. Същото стори и той, докато разтриваше челото си. Кутията с топеното сирене се изплъзна отново от ръката му и тупна шумно на пода. В един глас се разсмяхме неудържимо и после си разменихме телефонните номера.
Така започна всичко. Като на филм, в който самата аз бях главната героиня. Връзката ни продължи няколко месеца и мога да кажа, че бях погълната изцяло от нея. Разбира се, в онзи период, съвсем логично, охладнях към каузата на „Клубът на лъвиците“. Глория и нейните съмишленички ме търсеха почти всеки ден, но аз все успявах да се измъкна някакси.”
Ненадейно сцена от пиеса на Боян Пасков изникна пред очите на Миглена Станчева. Младо, красиво момиче стои пред касата на малка гара, къса снимката на любимия си, купува билет, без да има предвид конкретно място, само да е някъде по-далеч, вдига претъпкания си куфар и с бавни стъпки, излъчващи дълбока тъга се отправя към перона, където я чака влакът на бягството от собствените ù чувства. Героинята на Пасков се отрича от любовта на живота си, защото знае, че най-добрата ù приятелка, смъртоносно болна от рак девойка, е влюбена в същото момче. Сюжетът от драмата „Да избереш е нужен миг” бе доста по-различен от прочетеното току-що, но Станчева инстинктивно усещаше, че връзка между съдбата на двете героини съществува. Продължи да чете.
„А моят любим продължаваше да бъде прекрасен. Харесваше ме много и това си личеше от километри. Постоянно се опитваше да ми показва по всевъзможни, забравени от днешните кавалери, начини колко много означавам за него, а мога да кажа и че още от самото начало жената в мен не бе безразлична към този интелигентен, мил, галантен и лесно забележимо красив младеж.
Понякога, в ума ми се връщаха думите на Разпътникова и неохотно се насилвах да правя рехави опити да върна господството на себе си, но не след дълго осъзнавах, че дори да успея да удържа контрола на някои от изборите си, в крайна сметка съм калпав управител на сърцето си. Подадох се на чувствата си, признавам отново. Подадох се и се влюбих до уши. За пръв път ми се случваше толкова силна емоция да ме връхлети. Бях като ударена от автобус, не можех да мисля логично, не виждах нищо освен него и не чувах нищо освен гласа му. И тук трябва да призная – едновременно харесвах и мразех това състояние. Харесвах го, защото имах усещането, че летя, а го мразех, защото ме караше да се чувствам виновна пред Глория Разпътникова, жената, която уважавах от дълбините на сърцето си.
Един ден срещнах Глория пред дома. Толкова съм благодарна, че тази удивителна жена не ме остави да си ходя в заблудата, а ме спря от собственото ми безумие. Глория ме покани на кафе и надълго и широко ми разясни колко е важно да не се подавам на стереотипа за жена, който закостенялото общество ми внушава. Припомни ми, че съм предопределена да водя битка за правата на онеправданите, тоест жените. „Ние…”, по едно време каза с възхитително дълбок и вдъхващ доверие глас, „ние сме обречени да бъдем победителки, мила. Има само два вида хора - водачи и маса, тълпа. Ние, жените, мила, сме водачите.” След тази наша среща се върнах в клуба.
По съвет на „ другите лъвици“, започнах да се държа резервирано с момчето. Трябва да призная - душата ми крещеше, че съм несправедлива и наранявам жестоко някой, който ме обича истински, но с времето ставах все по-уверена, че каузата на клуба е по-голяма от личното ми добруване. Ако се занимавахме единствено с любовните си терзания, мисля си, щях да се отегча бързо от дейностите в клуба, но не - ние развивахме сериозна благотворителна дейност и това ме караше да вярвам, че съм намерила мястото си на полезен член на обществото.
В същото време нещастното момче често ми изпращаше писма. Не по електронната поща, а такива, истински, които винаги завършваха със стихотворение, посветено специално на мен. В моменти на слабост имах усещането, че съм дама от миналото, от света в книгите на Джейн Остин например, ухажвана от красив благородник, ала тези красиви моментни отклонения се пукаха като розови, но калпави балони, защото в следващия миг в главата ми нахлуваше личното ми верую - на начинаеща, но посветена, модерна „лъвица“ – „Аз съм господар на живота си, а мъжете са само средство за постигане на целите ми“.
Миглена Станчева вдигна очи от листа. Невидима желязна ръка я бе хванала за гърлото и не ù даваше да си поеме свободно дъх. Ужасена си припомни, че давайки съгласието си пред шефката си, се бе обвързала да направи поредица от поне пет материала за една личност, която допреди ден не познаваше, а сега искрено ненавиждаше. Младата журналистка съвсем ясно осъзнаваше, че Глория Разпътникова, тази силна и властна жена олицетворява всичко, срещу което тя негодуваше. Разпътникова бе съсипала любовта на това бедно, младо девойче така, както наскоро цинизмът и безверието се бе опитал да унищожи нейната собствена надежда, че все пак, там някъде съществува нещо истинско, за което си струва да живееш. Пребледняла и решена да стигне до края на писмото Миглена Станчева продължи да чете:
„Така, по време на последната ни среща отблъснах момчето по най-категоричния възможен начин. Не ми се разправят подробности сега, но беше толкова унизително за него, че направо му разбих сърцето. Мъчно ми бе, но съм наясно, че в тази борба без жертви не може. За мен остана наградата, че Глория бе толкова доволна от поведението на своята ученичка, че ме даде за пример на всички от групата на „лъвиците”. С това си деяние бях завършила обучението си, образно казано, и с гордост можех да се нарека достоен член на „Клубът на лъвиците“.
Този етап от живота ми продължи около шест месеца, за съжаление обаче, от ден на ден започнах да се чувствам все по-зле, докато не стигнах до ръба на нервна криза. Наистина щях да се разпадна, особено след като получих конкретно писмо от влюбеното в мен момче. Написаното там бе толкова жестоко, че сякаш разкъса душата ми на множество парчета. Още помня това страшно четиристишие, което сложи точка на кореспонденцията му. Пред очите ми е в този момент, сякаш мога да го прочета, да усетя миризмата на хартията, да видя красиво изписаните измамни думи, които обаче вместо да ми вдъхнат от добре познатия копнеж, ме раниха до краен предел.
Най-гадното бе, че на листа ясно личаха следите от засъхналите сълзи на красивото момче, което ме бе обичало така, както никого досега и това ме караше да се чувствам още по-слаба отпреди. Автор на стиха е популярният писател Боян Пасков, не може да не сте го чували. По-късно схванах, че влюбеният младеж доста умело се опита да ме изманипулира, като ми цитира поезията на Пасков. Едно време си падах по стиховете, а и по прозата му.
Стихът звучеше така:
"Тежка и плътна като театрална завеса мъглата се спуска във мислите.
Трудно достъпно е там и всяка намеса изглежда обречена,
твърде малко останаха чистите."
След като сгънах листа с това последно писмо осъзнах, че мъглата действително се бе спуснала в мислите ми и той, някогашният мой любим, си мислеше, че бе схванал що за стока съм. „Твърде малко бяха останали чистите“ написа той и така разбрах, че в неговите очи, аз не бях една от тях. Не че това ме интересуваше, имайки предвид кой е водачът и кой е от тълпата, но все пак стана ми криво, независимо че за известно време не си го признавах. Глория Разпътникова обаче хвана колебанията ми и отново се постара да приема истината, че аз съм истински боец, достоен за каузата на „лъвиците“, а не някакво проскубано коте, за каквото понякога се възприемах.
Имам още много да кажа, но това сякаш е най-важната информация, касаеща мен – моята лична кратка история. Историята на една начинаеща феминистка. Казвам се Преслава К. и пиша тази изповед, за да помогна на уважаемата журналистка (съжалявам, но не зная името ви все още), да разбере що за човек е Глория Разпътникова и да узнае колко велика е нейната кауза. Надявам се, че съм помогнала поне малко за това.
С уважение,
Преслава К.“
Миглена Станчева остави настрана листа. В мислите си младата журналистка се върна отново към срещата си с писателя Боян Пасков. Тежък, но в същото време значим спомен, от който точно сега имаше отчайваща нужда. В момента се нуждаеше от напътствието на писателя така, както когато му се доверяваше безрезервно. Спомни си отново момента, когато майсторът на перото направи онова честно признание в самия край на визитата ù при него. Тя можеше да възпроизведе всеки жест, чувстваше всеки негов дъх, затваряше очи на всяка пауза, чуваше всичките му добре подредени думи сякаш бяха вчера изречени: „... разбрах, че нямам право с писаниците си да заблуждавам хората. Такива мили и нежни като Вас. Почувствах, че е предателство към Вас, и към собствената ми съвест да предлагам път или еликсир на щастието, при положение, че аз самият съм в безпътица и съм напълно нещастен. Разбирате ли?“
Миглена разбра. Щеше да откаже да пише материал за Глория Разпътникова. Изповедта на една непозната начинаеща феминистка я бе убедила за това.