Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 451
ХуЛитери: 5
Всичко: 456

Онлайн сега:
:: yd
:: rajsun
:: hristam
:: Albatros
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаГрях
раздел: Разкази
автор: Georgiev89

— Бъди с мен! Бъди още веднъж, макар и за последно...
Калин отметна ръката си и обви талията ѝ.
— Помниш ли... Помниш ли как обичаше да те обгръщам така... цялата. ‒ запъхтяно шепнеше той.
— Калине, спри! ‒ извика с любовна гримаса Милена. ‒ Големи сме вече и ти… дете чакаш.
— Големи, та големи. Айде стига с тия приказки. Чувам сърцето ти как бие, виждам лицето ти и какво е изписано на него.
— И какво е изписано? ‒ попита Милена.
— Че си моя! ‒ отговори Калин и я бутна леко на земята.
Нощта бе тиха и спокойна. Сиво-бели сенки се прокрадваха през високите дървета и си играеха с воалите, които луната бе разтурила преди да се приготви за сън. Вятърът беше топъл. Всичко беше топло ‒ и тялото на любимия мъж, и нейното, и... всичко. Огромните тополи, които като орисници стърчаха над тях в този късен час се поклащаха в такт. Скрили в себе си малките птици, сякаш хористи, допринасяха за романтиката между влюбените. Нощта бе дълга и бе тяхна. Усамотили се в стария парк, откъдето тръгна историята на тяхната голяма, изпепеляваща любов, двамата се отдаваха за кой ли път един на друг.
— Обичам те! ‒ нежно шепнеше в ухото ѝ той, докато Милена се бе предала в упойните му и силни мъжки ръце. Калин внимателно галеше кадифено гладките ѝ коси, нижеше пръсти през тях, но все тъй я беше притиснал до топлата земя, както я притискаше и преди, в страх да не избяга. ‒ Никога не съм преставал да те обичам, макар и сега да съм с друга, ти знаеш.
— И аз те обичам ‒ прекъсна го тя с едва долавящ се в мъртвата тишина глас.
Двамата се любеха. Все едно бяха заедно. Като двойка. Той и говореше от време на време, галеше я, гледаше я в очите, в тези черни като катран очи, целуваше я. Целуваше меката шия, с дъх на мед, и се опияняваше от наслада. Като художник, рисуващ картина, шареше нагоре-надолу по тънките ѝ бедра, а те лъщяха, сякаш хълмове, срамежливо къпещи се под лунна светлина. Гръдта ѝ пулсираше под косматите му мъжки гърди и всяко докосване бе трепет, удар, който убиваше омразата, която бе изпитвала. Сърцето ѝ биеше с неговото. И тихата нощ чуваше тези удари като топове, които гърмят, за да разгласят нещо.
На фона на горещата юлска нощ се открояваха само два силуета ‒ тези на мъж и жена. Тази тишина предвещаваше нещо, но дали добро или лошо ‒ никой не знаеше.
Калин продължаваше все тъй жадно да обсипва с целувки цялото тяло на Милена. Тя бе щастлива, защото бе с човека, когото обичаше. Беше му се отдала с цялото си същество, а погледът ѝ бе вперен някъде в далечината. В тъмнината. В неясното бъдеще. Дали утре той ще е до нея и ще я обича? Дали сега някой няма да ги зърне отнякъде и да развали краткото им щастие? Дали ще я обича? Не, той няма да я обича ‒ та нали си има Христина и чака момченце... Не, не, ще я обича! Та той винаги я е обичал... Нея. Само нея. Тя е неговата Милена и никой никога няма да промени това!
В размишленията си, не усети кога бе станало хладно. Бялата нощ бе застинала. Калин кротко спеше до нея. Тя го погледна ‒ беше красив. Леко отмести ръката му, която покриваше гърдите ѝ и внимателно стана. Без да я усети. Постоя до него, помисли още малко и тръгна.


Публикувано от Administrator на 18.12.2020 @ 13:15:33 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Georgiev89

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Любопитство
автор: sabin
194 четения | оценка няма

показвания 27199
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Грях" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Грях
от malovo3 на 18.12.2020 @ 13:59:20
(Профил | Изпрати бележка)
С малко думи рисуваш прекрасна картина! Поздрави!


RE: Грях
от mariq-desislava на 19.12.2020 @ 17:25:53
(Профил | Изпрати бележка)
Страстта е необходимо да бъде изживяна, независимо от всичко.{}