автор: Georgiev89

Когато любовта си отиде,
по пътя незнаен и прашен.
Остава в сърцата ни рана,
и мъчи като демон страшен.

Изгасва в лицата усмивката,
сърцата ни спират да бият.
Повехнали от сълзи очите,
те нищо не могат да скрият.

Ръцете протегнати падат –
ранени птици от небето.
Всичко тъй глухо и пусто е –
Някъде навътре в сърцето.

Устните и те са посинели
от студ, от викове напразни.
Като вълци спомените вият,
да се върнат, но напразно.

След време болката угасва,
раната в сърцето се затваря.
Но спомените черно-бели
като огнен печат ни изгарят.