автор: Heel

Отидох на тази среща с огромно нежелание. Първо – защото не бях във форма, и второ – защото се опасявах да не дойде Мартин. Не исках да го виждам, по-скоро не исках той да вижда мен. Да, отношенията ни бяха особени. Всъщност какви ти отношения! От пет години не се бяхме засичали. Той не ми се обаждаше, а и аз не му се обаждах. Нищо чудно да се беше оженил и да имаше деца. Казвах си, че от това изобщо не ми пука. Иначе лесно можех да се сдобия с информация за него, като поразпитам бившите си съученици. Но не, това бе под достойнството ми.
Празнувахме пет години от завършването на гимназията. Бяхме се събрали двайсетина човека в едно ресторантче. Не се очертаваше купон, просто си приказвахме. Приятелката, която ме нави да дойда – главният й коз бе, че Мартин е заявил, че ще пътува в чужбина – не се настани до мен, така че останах сред бивши съученици, с които не бях особено близка. Хапвах, пийвах бира и слушах музика. Бях се поуспокоила, защото Мартин наистина го нямаше и защото въпросите относно здравословното ми състояние бяха престанали. Даже си помислих, че ще съумея да се позабавлявам. Ако не друго, то поне наливната бира бе хубава.
Тъкмо когато намерих сили да се усмихна, Мартин се появи. Прекрачи прага и се огледа. Сърцето ми изпърха и ускори ритъма си. Той кимна на няколкото човека, които го забелязаха. После погледът му се спря на мен, но аз веднага извърнах глава. Идеше ми да потъна в земята от срам и притеснение. Все пак минута по-късно, когато той седна на масата, му махнах – нямаше как да се правя, че не съм го видяла. Добре, че беше далеч от мен, през няколко стола. Междувременно бях сбутала патериците по-ниско, за да не се виждат. Но той естествено щеше да научи, че съм претърпяла инцидент. Молех се да не дойде и да не започне да ме разпитва. Мислех единствено за това как да се изнижа.
Тук може би е моментът да разкажа какви бяха отношенията ни в гимназията. Ами влюбих се в него. Просто като го видех, се разтрепервах, краката ми омекваха и получавах лек световъртеж. Обаче той имаше гадже, така че шансовете ми бяха нулеви. Страдах и бях изпаднала в нещо като депресия. Иначе с него си имахме приказка. Но това, че всеки ден го виждах с друга направо ме убиваше. Подсъзнателно или не, нямам представа, се стараех да привлека вниманието му – чрез усмивки, закачки и предизвикателни къси полички. Нещо ме подтикваше да не се предавам. Все пак някои мъже сменят гаджетата си като носни кърпички, нали. Всъщност той не ми приличаше на женкар. Както и да е. По някакъв начин той разбра, че съм влюбена в него. Подозирам, че ме предаде приятелка, на която се бях доверила. И един ден, когато се бях издокарала с черен клин и прилепнала към тялото блузка, той ме изгледа с наклонена на една страна глава и рече: „Добър опит, обаче не си съвършена.“ Очите му сякаш проблясваха подигравателно. Постарах се да запазя самообладание. Погледнах го право в очите и отвърнах: „Да не съм съвършена! Абсурд! Ти в кой свят живееш!“ Тогава той добави, на шега или не, не знам: „Твърде ниска си, това ти изяжда главата. Нямаш никакви шансове.“ И прихна да се смее. Прав беше. При ръст от метър и петдесет нямаше как да не бъда смятана за ниска. А неговото гадже бе с вид на волейболистка – стърчеше с една глава над мен. Така че нещо в мен се пречупи и се постарах да изхвърля Мартин от мислите си. Бе ме обидил жестоко, бе ми се подиграл. Започнах да го избягвам, а после учението приключи и всеки тръгна по своя път в живота.
Трябваше да избягам от ресторанта. Още повече, че сега бях стократно по-несъвършена от преди. Чаках Мартин да се заплесне, за да мога да се изнижа тихомълком. По възможност без той да види на какво съм заприличала.
По едно време той стана и се отправи към тоалетната. Това бе благоприятният момент. Когато той сви по коридора, припряно се подготвих за ходене. Завъртях лостчето на шината, която обездвижваше левия ми крак, за да застопоря коляното си, и взех патериците. Станах, стараех се да не бързам прекалено. Болката в ставата се засили. Тръгнах към изхода, като се молех наум никой да не ми обърне внимание. Струваше ми се, че усещам погледи, следящи тромавото ми придвижване. Стоманената скоба с гума отдолу, която минаваше от двете страни на глезена ми и не позволяваше на стъпалото ми да се допира до пода, поскърцваше дразнещо при всяка крачка. Силен, неприятен шум. Очаквах някой да ме заговори, да ме попита защо си отивам толкова рано.
Успях да стигна безпроблемно до вратата. Бутнах я с рамо и излязох. Наложих си да не поглеждам назад. Общо взето се държах като престъпница, която се страхува да не бъде хваната на местопрестъплението.
Вън валеше. Щях да стана вир вода. Знаех, че ще вали, но не си бях взела чадър – не можех да използвам чадър, защото ръцете ми винаги бяха заети. Напоследък се сблъсквах с десетки подобни неудобства.
Отправих се към стоянката на такситата. Стъпвах много внимателно с левия крак, защото ме бе страх да не се подхлъзна на мокрия асфалт. Гумата под петата ми обаче се справяше отлично. Важно бе да съм стабилна, за да мога да водя сравнително нормален живот. Лежането вкъщи не ми се отразяваше добре на нервите. Музиката в ресторанта вече глъхнеше в далечината. Бях се спасила. Въздъхнах с облекчение.
– Поли, къде хукна! – Нисък, леко дрезгав глас, който много добре познавах. Мартин! Беше ме проследил! Сърцето ми подрипна, още малко и щеше да заседне в гърлото.
Извърнах се рязко и тогава едната патерица се изпързаля настрани. Залитнах. Не можах да запазя равновесия. С писък се строполих в калната леха с цветя отстрани. Болката, която проряза коляното ми, бе нищо в сравнение с унижението. Бях се изложила по чудовищен начин, и то пред кого! Трябваше да се изправя, веднага трябваше да се изправя!
Мартин се надвеси над мен и ме подхвана. В следващия момент се оказах отново „вертикализирана“. Като с магическа пръчка. Силната му ръка ме придържаше за кръста. Не смеех да го погледна в очите, за да не видя в тях подигравка.
– Удари ли се? – попита той докато ми подаваше патериците.
– Не, нищо ми няма – смотолевих.
– Леле, какъв съм идиот! Стреснах те и затова ти се спъна. Съжалявам! Просто исках да си поговорим.
– Не е твоя вината, аз съм несръчна. – Бях мокра, кална и треперех – поравно от студ и от нерви. Със сигурност представлявах жалка гледка.
– Ще те закарам. Къде живееш?
– Не, не, няма нужда. Ще хвана такси. – Закуцуках по алеята, давайки си вид, че не ми пука от нищо.
– Полина, не се дръж идиотски! – измърмори той. – Все пак… приятели сме.
Какви ти приятели! Не се бяхме виждали от пет години.
Той не се трогна от протестите ми. Награби ме и ме понесе на ръце към колата си. Някъде тогава започнах да се питам дали страховете ми са основателни. Защото той се държеше с мен, несъвършената, джентълменски.
Вкъщи той ми помогна да сваля шината и да се довлека до банята. Докато се къпех, направи кафе и изпече във фурната една полуготова пица. Явно искаше да си поприказваме. Копнеех да съм сама, но нямаше как да го изгоня. Хубавото бе, че той се държеше съвсем прилично. Чудо на чудесата!
Както бях по халат, белезите по коляното и прасеца ми се виждаха ясно. Той няколко пъти ги стрелна с поглед. Нямаше как да не му разкажа за ужаса отпреди два месеца, когато един джип ме помете, докато се опитвах да предпазя от прегазване кучето на съседите.
– Героиня! – възкликна той. В изражението и погледа му не усетих подигравка. Странно! Дали се бе променил?
Направи ми също така впечатление, че ме гледа тъжно и някак замислено, докато, увесена на патериците, влачейки болния крайник, се опитвах да шетам в кухнята.
После си бъбрихме непринудено и изгледахме един концерт. Пихме вино. Стана ми ясно, че през последните пет години в неговия живот не се е случило нищо значимо. Работа, провалена връзка, суета, стандартни забавления. И при мен бе така.
Докато ми помагаше да сложа отново шината – с нея се чувствах много по-комфортно, – той потърка нежно глезена ми. Потръпнах от хладните му пръсти.
– Какво ще кажеш утре пак да се видим? – попита плахо той.
– Защо?
– Защото те харесвам.
– Нима? Та аз не съм съвършена?
– Явно съм те обидил жестоко с онази шега. Помня я много добре. Съжалявам. Е, аз ще тръгвам…
– Добре. Утре… ела пак, ако искаш – чух се да казвам.
Лицето му грейна.
Не можах да се въздържа да не го попитам:
– Защо мен и защо точно сега?
Той сбърчи замислено вежди. Минута по-късно отвърна:
– И преди те харесвах, но… сложно е… май допълнително ме привлича това, че ти имаш нужда от грижи.
Мълчах и мислех.
– До утре, Поли. Да знаеш, че си една прекрасно несъвършена дама.
Той излезе и затвори вратата. Чух как бавно слиза по стълбите. Тананикаше си.