автор: yotovava

Очите си изплаках – и сега
не виждам вън дали е зазорило.
Безплътен, цяла нощ валя снегът.
И тъжният ноември е пристигнал.

Дъхът му реже гъстата мъгла.
В подмолите на зимата е тясно.
Да сложа – мисля, шапка със рога,
ако за любовта ми няма място?

Не си ли тук, при мен – ми се мълчи.
Понявга тишината боледува.
Вкусът на самотата е стипчив,
но повече горчи да се преструваш.

И всяка среброкоса тишина –
излъжеш ли – ме прави по-ранима.
Изкуството е профил на жена –
изящен и потаен като рима.