Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 274
ХуЛитери: 3
Всичко: 277

Онлайн сега:
:: lirik1
:: marathon
:: ole72

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИ тя е човек
раздел: Разкази
автор: Heel

В службата теглихме жребий и за жалост на мен се падна „честта“ да отида на свиждане на шефката. Предния ден един колега бе извадил късата клечка. Не се бе оплакал човечецът, аз също не смятах да се оплаквам. Късмет, какво да се прави. От друга страна и тя е човек. Колкото и да я мразят всички, заслужава поне малко внимание. Най-хубавото от цялата работа бе, че тя нямаше да може скоро да вилнее в офиса. Наслаждавахме се на невиждано допреди седмица спокойствие.
Шефката се казва Лина Динкова и ни тормози с педантичните си навици вече три години. Първоначално мислехме, че е роднина или близка на собственика на фирмата, но се оказа, че не е така. Явно собственикът бе изнамерил този цербер и го бе внедрил, за да подобри финансовите резултати. Не може да се отрече, че тактиката му е правилна. Лина се справяше чудесно. Под нейното ръководство всичко бе изрядно. Обаче тя не ни оставяше да дишаме. Стремеше се да установи пълен контрол и бе напът да постигане целта си. Подчинените й я мразеха, не че на нея й дремеше. Кучката бе с властна натура и обичаше да мачка като валяк. Заради строгостта й един колега се пропи, а после бе принуден да напусне. Е, царуването й приключи. Бързайки за една бизнес среща, тя катастрофира и се озова в болница. Със сигурност немалко хора от фирмата се радват, че тя вече не може да изпълнява задълженията си. Срам не срам, и аз съм от тях.
Влязох в бялата сграда и веднага ме блъсна миризма на дезинфектанти. Леко ми се пригади. Отправих се към единичната стая №12 на третия етаж. Поколебах се пред вратата. Не исках нито да виждам, нито да чувам Лина. Но бях задължен да демонстрирам загриженост и да изкажа подкрепа.
Лина лежеше по гръб и се взираше съсредоточено в тавана, сякаш очакваше да открие там безценно съкровище. Не изглеждаше хич добре. Лявата й скула бе подута и посиняла, а краката й бяха вдигнати високо над леглото посредством система от въжета, ремъци, тежести и скоби. За пръв път я виждах без елегантен бизнес костюм. Нощницата й бе бяла на сини и черни точици, и се нуждаеше от пране. Шефката вече не беше перфектна, което, въпреки че бях подготвен, ме удиви.
Тя ме погледна, кимна и направи опит да се усмихне. Мил жест от нейна страна, като се има предвид, че тя се усмихваше само в краен случай. Очите й бяха добили нездрав, трескав блясък. Тикнах букета теменужки в пластмасовата ваза и седнах на табуретката.
– Как си? – попитах.
– По-зле от вчера, струва ми се. Но не бива да се оплаквам.
– Ще се оправиш, няма страшно.
– Благодаря, наистина имам нужда от кураж. Сега ме изтеглят.
– Какво?
– Изтеглят ме. Тези ужасяващи устройства дърпат зверски, за да могат костите да стоят в правилно положение.
– Е, щом така трябва. – В прасците й бяха впити скоби, от които тръгваха въжета. Пред долната табла на леглото висяха тежестите, които опъваха въпросните въжета. Стъпалата й бяха неестествено изпънати, сякаш всяко мускулче в тях бе схванато, макар че нищо не ги дърпаше. Перфектният педикюр изглеждаше не на място на фона на пълното опустошение горе над глезените. От дупки в лявото бедро стърчаха лъскави железа, свързани в нещо като рамка. Странно, но при тази гледка изпитах съчувствие. Не бях предполагал, че е възможно някога да изпитам съчувствие към Лина Динкова.
– Вие да не би да теглите чоп кой да ми дойде да свиждане? – попита тя и се вторачи в мен с помътнелите си от болка очи.
– А, не, не, няма такова нещо.
– Ясно – измърмори тя и се подсмихна криво. – Е, почивайте си от мен. Заслужихте си почивката.
– Лина, не говори така. Всички ние много се тревожим да теб.
– Ти нали не ме мислиш за идиотка! Не желая никой да ме посещава. Нямам настроение за срещи. Сигурно злорадствате, че съм в такова състояние.
– Лина, престани!
– Аз не съм слаба! Имам волята да се справя с този ужас! Не ми трябва помощ от никого! Така че можеш да си вървиш.
– Недей така, моля те.
– Постъпвах по съвест. Целта ми беше фирмата да просперира.
– Знам, Лина. Ще се радвам скоро да се върнеш на работа.
– Не ти отива да си мил с мен. Не бъди такъв лицемер! Винаги съм усещала омразата ти. А сега идваш тук и…
– Добре де, не мога да те понасям като шеф, но и ти си човек и заслужаваш подкрепа в трудните момент.
– Впечатляваща искреност – изсумтя тя и прокара длан по бледото си чело.
– Имаш ли нужда от нещо? Само кажи.
– Имам нужда от ново тяло, което да не се раздира от болка – рече тя и очите й се навлажниха. Долната й устна потреперваше.
И тогава изведнъж нещо ме накара да я прегърна. Усетих топлината на тялото й, и огромното напрежение, и изгарящия страх. Това бе друга Лина, не тази, която познавах.
– Знаеш ли… никой не ме е прегръщал от… десет години, повече от десет години. Всъщност… вече съм на трийсет и четири, а никога не съм имала сериозен приятел. Така се стече животът ми. Здраво учене, специализации, кариера. Нямах време за личен живот. Господи, какви глупости дрънкам! Забрави какво съм ти казала.
– Лина, няма лошо човек да споделя.
– Остави ме! Върви си! Толкова ми е зле, че искам да умра. Не ми се живее. Животът ми е пълен провал! Нормално е да ме мразите, аз също се мразя.
Прегръдката ми незнайно защо стана още по-силна. Бях се вкопчил в Лина така, сякаш тя е най-голямата ми любов. Разбирах я, всичките й терзания разбирах, и копнеех да направя нещо хубаво за нея. Все пак и тя е човек.
– Пусни ме – проплака тя. – Не съм свикнала на такава близост. Преди, когато бях здрава, може би щях да се зарадвам, но не и сега.
Тогава осъзнах, че чрез работата тя се бе опитвала да забрави проблемите в личния си живот. Дали не ме бе хокала често, за да може често да е в моята компания. Що за абсурдна мисъл!
Погледнах я. Беше красива, дори и в сегашното натрошено състояние. Бях я заглеждал преди, но със страх, както се заглежда амазонка, която всеки момент може да ти отсече главата. Нима наистина я харесвах! Възможно ли е хем да мразиш някого, хем да хо харесваш? Дали предишната й строгост не бе нещо като защитна реакция? Дали тя не се бе опитвала да покаже, че е силна, че може да се справя с всичко сама?
Но нещата се бяха обърнали на сто и осемдесет градуса и сега тя бе по-крехка и безпомощна от новородено. Защо тази нейна слабост ми допадаше? Нима се радвах, че е претърпяла тежък инцидент? Не, катастрофата, в нейния случай, бе знак на съдбата, връщане към нормалността. Вярвах, че тя е станала по-добър човек.
– Много грешки допуснах, много хора нараних – каза тя. – Но мисля, че бих могла да стана ако не добра, то поне търпимо лоша.
– Сякаш четеш мислите ми, Лина.
– Нищо не чета, просто казвам каквото ми е на душата.
– Този подход е правилен, одобрявам го. Мисля че… така де, харесвам те.
Тя ме изгледа подозрително и отвърна:
– Това е защото съм закъсала здраво и у теб се проявява типично мъжкото желание да спасяваш.
– Може и така да е, но зрънцето обич го имаше и преди.
– Аз също те харесвам, но мислех, че живеем в различни вселени и че няма начин да се съберем. Кариерата за мен беше много важна.
– Вече не е ли?
– Вече не е. Вече искам само да съм здрава и щастлива.
Отпуснах глава върху гърдите й. Пръстите й се заровиха в косата ми.
От този момент нататък мислех само за това как да направя живота й по-лек, как да докарам искрена усмивка на лицето й. Времето щеше да покаже дали заслужаваме да сме заедно.


Публикувано от Administrator на 06.12.2020 @ 17:24:37 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.07.2021 год. / 03:08:55 часа

добави твой текст
"И тя е човек " | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.