автор: yotovava

Стърнищата, в които се оглеждам,
дали не предвещават скоро буря?
Разчорлила бодливата им прежда,
прегръща ги клокочещата угар.

И облакът – настръхнал – се надвесва
над къра, почернял от слънчогледи.
Аз спрях до питам знаеш ли къде съм
и сянката ти трябва ли да следвам.

По цял ден лае кучето проклето,
ще скъса в бесовете си синджира.
Навярно Господ, смръщен, от небето,
намислил е да прекрои Всемира.

А ти ми липсваш толкова, че болка
е съсъкът на зрелите къпини.
Тръгнах ли в погрешната посока?
И искам да избягам? Помогни ми.

Не е любов, защото теб те няма.
Щом дойдеш, мракът – трънен – се разнищва.
И няма смисъл да блуждаем двама,
когато по-нататък няма нищо.