Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 412
ХуЛитери: 3
Всичко: 415

Онлайн сега:
:: ole72
:: Albatros
:: Lombardi

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаХиляда и триста години България
раздел: Разкази
автор: LeoBedrosian

Действието на настоящия разказ се развива в началото на деветдесетте години на двадесети век. Полицейския участък на улица Сьодерманланд номер шестнадесет в шведския в град Вингокер приличаше повече на тих офис отколкото на правоохранителна структура.
Сержант Мьолан Свредлунг обсъждаше сутрешния сигнал за лаещо куче от съседите на госпожа Бьорг с инспектор Айша Салем и прелистваше модно списание. Предстоеше да купи годежен пръстен за бъдещата госпожа Свредлунг и изборът видимо го затрудняваше.

През отворения прозорец влитаха песните на пролетните птици, придружени от студен, но свеж въздух и всичко говореше за един пореден спокоен и ведър пролетен ден в малкото шведско градче, където най-големият проблем беше ежедневната скука, на която безпощадно бяха подложени малцината му жители.

И точно когато кафемашината, последен писък на технологичното чудо, ги осведоми с приятен мъжки баритон, че двете има кафета вече са приготвени на вратата на участъка тихо се почука. „Колко мило от страна на Мьолан да настрои машината да говори с мъжки глас“ мислеше си мургавата Айша, която да си кажем не беше съвсем безразлична към русите къдри на младия си колега. „Направил го е заради мен“ продължаваше да мечтае инспекторката, когато същия този Мьоланд изрече с висок глас „Влезнете“. Това я върна в действителността тъкмо на време за да посрещне с поглед посетителите.

Това, което последва след отварянето на врата не се вписваше в подреденото и спокойно ежедневие на полицейския участък в скучния град Винкогер. Причината за смута се материализира пред двамата служители във вид на две опърпани и плахи тела, два субекта, които трудно можеха да се впишат в уравновесеното ежедневие на малкия шведски градец. Едното от тях принадлежеше на висок дръглив мъж на средна възраст, който без окъсаните си дрехи, по-скоро парцали по тялото си спокойно можеше да мине за шведски безделник от някое бедно предградие на Стокхолм. Само че в Швеция се грижеха за скитниците си и те изглеждат чисти и спретнати. Затова въпреки сплъстената руса коса и белезникава кожа индивидът, който описваме трудно можеше да мине за местен.

Второто тяло контрастираше така с първото, както трънлива свинака сред гора от секвои. Въз шишкавия му и нисък вид караше младата полицейска служителка да се усмихва ехидно, а наболата четинеста брада върху тлъстите бузки подчертаваше двете кръгли ококорени очи, в които друго освен елементарна пустота не се четеше. От далече можеше да се помирише, че двете тела не бяха виждали скоро вода и сапун, а по оклепаните им обувки можеха да се открият остатъци от почти всички видове европейски почви.

Та тези двамката, дето се очертаваха в рамката на вратата чакаха най-чинно да бъдат поканени и докато Айша не им показа с ръка, че могат да влязат в очите им се четеше най-покорно и услужливо слабоволие. След като влязоха те смутено намериха място в чистия и спретнат офис, но не посмяха да седнат на предложените им столове от страх, че може безвъзвратно да окалпазанят полицейското пространство. Дали заради шведския език, или от притеснение двамата не разбраха въпроса на сержант Мьолан Свредлунг с който той искаше да се осведоми за причината, която ги води в участъка. Английския език на сержанта не звучеше по-разбрано от родния му шведски, затова се наложи Айша да ги попита със щатски акцент какво по-точно искат от властите на град Винкогер. Това оживи видимо длъгнестия, който се отпусна и успя да изпелтечи нещо от рода на това, че те са бегълци от тоталитарен режим в една от най-строгите полицейски държави на източна Европа.

- В България постоянно убиват хора по улиците – обясняваше на своя завален английски длъгнестия, чието име се оказа Панталей – няма какво да се яде и тези, които не загиват от куршум, умират от глад – сърцерздирателно обясняваше той на двамата втрещени служители на реда – затова ние двамата се предаваме в ръцете на справедливата шведска власт с една единствена молба.

На изумения въпрос какво искат длъгнестия, видимо смутен сведе погледа си към пода и с възможно най-покорния си глас изпелтечи:

- Ние нямаме документи и ви се предаваме. Това, за което молим най-покорно е да не ни връщате в България.

Искреността на думите му се подчертаваше и от търкулилата се сълза по небръснатата му четина. Участието на другия индивид, чието име в последствие се разбра, че е Йордан се изразяваше само в глухо пръхтене, което трябваше да означава безусловно потвърждение думите на длъгнестия и енергично кимане на облата му глава, при което бузите му се тръскаха в асинхрон с кимането. Човек трудно можеше да си представи, като гледа заоблените тантурести форми на тялото, че то е изпитвало дискомфорта от хранителен недостиг, но двамата полицейски служители бяха длъжни да предприемат нещо.

След като изслушаха трагичната тирада на беглеца Сержант Мьолан Свредлунг се свърза със кмета на град Винкогер Олаф Гьорксен и го осведоми за незавидната съдба на двамата български нещастници. Както е добре известно Швеция се слави като държавата с най-забележителната социална политика, в която живота, здравето и достойнството на човека са безусловни и висши ценности, които никой не можеше да подложи на съмнение. Затова съвсем естествено властите на града отговориха по възможно най-подобаващ начин на молбата на двамата бегълци, като им дадоха на разположение старата вила на лудия Свенсон и парче земя, от което те да утоляват глада си чрез садене на картофи.

***

Две седмици по-късно в същия участък на полицията в малкото и спокойно градче Винкогер малко след като кафе машината бе подканила двамата му служители да изпият поредното си сутрешно кафе със същия, вече поомръзнал им мъжки баритон докато младши инспектор Салем затваряше прозореца, за да се изолират от неприятния пролетен дъжд на вратата отново се почука. За разлика от друг път, когато посещенията на граждани освежаваха скучното ежедневие на двамата полицаи, днес то не им, донесе приятна емоция. Това се дължеше на факта, че сержант Мьолан Свредлунг скоро бе получил отказ от хубавката Нина на предложението му за брак, което бе потиснало настроението му в съзвучие с неприятното дъждовно време навън. Мургавата Айша ликуваше вътрешно, въпреки, че се опитваше да имитира емпатия и да успокоява младия сержант, че изборът на диамант въобще не е бил неподходящ и нещата ще се оправят някак си. Мьоланд не бе глупав и добре разбираше, че причината за отказа не беше големината на диаманта, който той така старателно избра, а в размера на държавната му заплата, който трудно можеше да стимулира избраницата на сърцето му да каже да.

Но да се върнем към почукването и досадното подканване на лейтенанта да влиза, който има да влиза. Лицата, които се показаха иззад плахо открехната врата въобще не спомогнаха за разведряването на напрегната обстановка. Двамата окаяници, които преди време даваха мило и драго да останат в обетованата шведска земя, като в замяна бяха готови на всичко сега изглеждаха още по-нещастни и опърпани. Видът им напомняше на бездомници, които от десетилетие не са подържали нищо в себе си. А закръгленото тяло на по-ниския от тях бе загубило част от диаметъра си, сякаш притежателят му бе гладувал неутешимо.

Въпросът от сержант Мьолан Свредлунг как се чувстват и искат ли още нещо от властите на град Винкогер ги накара да погледнат още по виновно и задълбочено към пода, сякаш там се криеше отговор, който те не намираха. Обстановката се напрегна допълнително, когато Айша Салем реши да ги стимулира, като им подаде по една малка бутилчица с минерална вода, от която те очевидно се нуждаеха. Действието на младсержанта ги постресна и най-накрая по-високия, който явно бе водач на жалката компания се реши да заговори. От всичките трудно изговорени думи на езика, който явно не му беше добре познат двамата полицейски служители разбраха, че тези двамката отново се предават на властите на Швеция. На въпросителните им погледи длъгнестия, борейки се с огромни вътрешни противоречия накрая допълни:

- Имаме само две огромни молби! – тук гласът му се изви във умилителен фалцет, който трябваше да подчертае това, което е канеше да каже – Молим ви, да не ни връщате в България и да не ни карате да копаем картофи!


Публикувано от Administrator на 27.11.2020 @ 17:43:38 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   LeoBedrosian

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

26.05.2022 год. / 18:30:25 часа

добави твой текст
"Хиляда и триста години България" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

RE: Хиляда и триста години България
от mitkoeapostolov на 27.11.2020 @ 19:17:00
(Профил | Изпрати бележка)
Забавна история. Напомня ми на романите на Юнас Юнасон с български привкус. Мечтая за деня, в който ще можем да напишем история за нашенци в Швеция, от която да не се срамуваме :)


RE: Хиляда и триста години България
от LeoBedrosian (lewdmil@gmail.com) на 29.11.2020 @ 11:29:36
(Профил | Изпрати бележка)
Аз не се срамувам от действителността. Тя трябва да се посочва с пръст и да да се изобличава. Написаното е поукрасена истинска случка, за която разбрах от един наш международен шофьор.

Мерси за отзива Митко!

]


Re: Хиляда и триста години България
от shrike на 27.11.2020 @ 21:07:12
(Профил | Изпрати бележка)
Допадна ми този разказ както в нюансите така и в завършека. Само кафе машината ми е трудно да припозная.


Re: Хиляда и триста години България
от LeoBedrosian (lewdmil@gmail.com) на 29.11.2020 @ 11:26:27
(Профил | Изпрати бележка)
Карай, важното е тя да ни познава ;)))

мерси

]