автор: KBoianov

Есента запретна полите си и се заспуска от Криви рът и Орловица.
Тя обагри с дъха си дъбовете и буките в искрящо златно, кралско червено и жълто, тук-таме изпъстрено с охра.
Вълшебницата кимна доволно и продължи надолу по бързеите на потоците. Върбите на Дани вир затрептяха с посребрените си листа, свирейки нежна мелодия.
- Да-а-а- каза сомът и се шмугна в подмолите.
Замириса на есенни листа и печени чушки от огньовете на ижите.
Селяните приготвяха зимнината, събираха ароматни ябълки и круши .
Есента се усмихна и премина през руините на Градището. Древните камъни зашептяха.
Този шепот извикваше спомени за минали времена на юначество и тежка орис, но светлото избуяваше.
От светлините израстваха образи на незнайни мъже и жени, оставили костите си тъдява.
Те ме викаха ...
х х х
Латинка погали овцата Звезда и й подаде коричка хляб. Беше нейна любимка от самото раждане тази пролет. На челото на вироглавото агънце имаше бяло петно, откъдето идваше и името.
Деветгодишното момиче излезе от кошарата и погледна надолу. Свечеряваше се. Есенното червено слънце обагряше върховете и каменните плочи на ижите . Сенките плъзваха към селото, а комините издишаха дим и есенна омара.
Камбаната на черквата в селото биеше за вечернина и нейния звън огласяше чукарите.
Латинка приглади плитките си, обрамчващи бялото й лице. Нейният приятел Марко се шегуваше, че слънцето бяга от хубавия й лик. Но сега него го нямаше- помагаше на баща си в налбантницата. От тук обаче работилницата не се виждаше.
Момичето се загледа към пътя, откъдето идеха три конника. По-отблизо се забелязаха чалмите на главите им.
Латинка изтръпна, неспособна да извика и да се затича към колибата. Най-сетне се пребори със страха.
- Нане/майко/, турци, турци идат!

х х х
Като кръвожадни глутници нахлуваха турските орди в граничните до Сръбско села- грабеха, палеха и убиваха наред. От нийде никаква защита- ни бей, ни Господи помилуй.
Преди години агаряните бяха разрушили манастира, но упоритите планинци изградиха от камъните сегашната черква. Някои от укритите стари икони бяха пренесени в новия градеж, но други не ставаха за нищо- посечени, горени и поругани от османлиите.
Майката на Латинка тъкмо бъркаше в котлето вечерята „бел муж” от прясно сирене, мляко и брашно. Тя вдигна връшника и извади горещата питка от подницата, но я изпусна, чула виковете на момичето.
Жената се втурна навън и сграбчи ръката на Латинка.
- Уде? Уде?
Копитата се чуваха все по-наблизо. Муж й беше грабнал вече брадвата.
- Скоро в заровняка!- рече той
Двамата вдигнаха капака на землянката, където държаха припасите си и спуснаха момичето.
С нетърпеливи пръсти родителите закриха отгоре с царевичак, за да може да диша.
- Нема да излазяш, ни гък!- отсече строго майката- Само като речем!
Латинка стоеше в сумрака и се опитваше да не трепери. През процепите на капака се процеждаха струи светлина. Тя чуваше силни викове. После всичко утихна в страшна тишина. Замириса на дим и в сърцето й плъзна отчаяние. Ставаше все по-тъмно и студено, никой не идваше.
Сърцето й биеше лудешки, а въздухът ставаше все по- задимен и трудно се дишаше...

х х х
Внезапно капакът се отвори и очертанията на една глава се надвесиха над нея. Момичето се дръпна уплашено, но къдрокосата глава проговори.
- Латино, уде си? Не бой се, я сум!
Беше Марко , дотърчал от селото.
- Нема турци, излази!
Краката не я слушаха, но накрая изпълзя на колене и остана така.
Погледът й се прикова на мястото, където беше колибата. Там едно пепелище изпускаше дим.
С усилие да не падне, Латинка стана и запристъпва като в сън по въглените. Ушите й пищяха и не чуваше какво й говори момчето.
Плетът на кошарата бе разтурен, овцете ги нямаше. Малко по-натам беше паднала Звезда, разполовена от ятаган.
Латинка седна, поставила главата на агънцето в скута си и заплака. Тя не смееше да попита де са родителите й.
- Изгорели са ги, юродите!- прошепна дрезгаво Марко на страшния въпрос в очите й.
Горестта извираше от сърцето й като река и я повлече в бързеите на тъмата, много по-свирепи и страшни от пролетните води на Огоста. Но изведнъж разбра милосърдието на мрака.
Тя потъваше с благодарност в катранената безпаметност, спасявайки се от ужаса на станалото...
х х х
Гюргия разбърка яхнията, която къкреше в котлето на оджака. Син й още го немаше, а муж й клепаше некакви мотики в работилницата.
Собата беше просторна, но с малко подредба. До вътрешната стена беше миндерлъка. Над огъня имаше две лавици с калени чаши, купи и една кана с изрисувано грозде. На една връв висяха разни мерудии за гостбите и билки, а покрай- оджака- низ сухи чушки и чесън.
До оджака беше подпряна трапезата- кръгла ниска масичка и трикраките столчета.
Тежка кована ракла за дрехите се мъдреше на отсрещния край.
- Куде йе ония непрокопсаник?- рече на глас стопанката и се загледа през прозореца към вратнята на двора.
Тия прозорци беха по-големи по настояване на муж й, та да имало повече слънце. Слънце- вятър работа! В зимните вечери пак спускаха кепенците , за да не влазя мраз.
Внезапно кучетата лавнаха и на портите се затропа, гаче е на пожар.
Гюргия виде как мужът ю отвори и влезна син й с дете на ръце.
- Брей, каквиз ги е сторил, чапкънина?- рекна она и се забърза по стълбите.
- Скоро, вкарайте я вътре!- рече преко сили и запъхтян Марко.
Положиха я до огъня. Хубаволикото момиче не помръдваше, от време на времени издаваше некакъв стон.
- Що си я донел? Дом, род нема ли си?- каза начумерената стопанка.
- Ни дом, ни род- въздъхна Марко - Чалмите изгореха кошарата, барабар с родителите й.
- Брей, зверове същи!- прекръсти се баща му Йован.
- И сега- какво? Нам хранениче ни не требе- че тя болна, за нищо я не бива сал...- подметна Гюргия.
- Ние христиени ли сме, що ли?- възмути се бащата - Ти не туряй име на чиляка, преди да е рекъл добър ти ден...
Тъй Латинка се озова сираче в дома на налбантина.
х х х
Латинка се събуди от тежкия унес. Погледът й се насочи към тлеещото огнище, но други въглени тлееха в спомена й.
От другата соба влезе висока жена с накъдрена бяла коса. Тя носеше кат дрехи в ръцете си.
- На!- рече тя и остави премяната на миндера- Да не рекат комшиите, че ходиш у дома ни гола и боса!
Латинка скочи чевръсто, поклони се и понечи да целуне ръката на стопанката, но тя отдръпна ръце.
- Тъй, тъй...- промърмори Гюргия- Ще ми целуваш ръка, зер...Ама да видим за друго бива ли те...
Латинка се облече и заслиза по скърцащите дървени стъпала към двора. Там съгледа една метла, подпряна на дувара и помете плочника. Стараеше се да не мисли за станалото, все едно тук е живяла отнапред.
Любопитното момиче надзърна в работилницата. Там Марко и баща му изваждаха от пещта нагорещен прът, за да го сложат на наковалнята и направят на подкови. Помощникът не можеше да помаха, но се усмихна широко на Латинка.
Разузнаването на двора продължи до една малка градинка зад къщата. Съвсем в края растеше голям орех, хвърлящ сенки над кладенеца с геранилото.
Същият следобед с Марко поляха лехите, пръскаха се с вода и се смееха.
На следващия ден Латинка стана рано, нахрани кокошките и помете работилницата. Подреди по големина на тезгяха налбантските такъми- керпедени, ножчета, чукове и клинци.
- Браво!- похвали я майсторът- Помела, че и подредила дори!
Той не помнеше откога в къщата му не е имало веселие.
Наместо сълзи, болест и мрак, Латинка бе донела една ведрина, която стопляше сърцето.
- Хрисима и работна, тъй ли?- мърмореше жена му- Ама да не е ден до пладне, пък да си покаже рогите. ..


х х х
Октомврийското слънце нахлуваше в прозорците на ижите и зовеше за гроздобер. От ранни зори семейството на налбантина се приготвяше за лозето.
Марко и баща му впрегнаха мулето в каруцата и натовариха кошовете, а Латинка и Гюргина донесоха бохчите с храна и бъкълите с вода.
Каручката весело затрополи по калдаръма, а сетне по мекия коларски път към лозята. Срещаха и други съселяни, тръгнали на гроздобер.
- Хайде на хаирлия и берекет!- разменяха си те поздрави.
Стопанинът застана пред лозето си и балогослови реколтата на семейството.
- Нека Господ ни дари обилен плод, мирен дом и руйно вино!
Някъде по пладне бяха напълнили плетените кошове с грозде, когато от другата страна на лозето се зачу гайда.
В каменна вана, намираща се там от време оно, бяха насипали грозде. Две момичета вече мачкаха гроздето, танцувайки, а от чучура капеше гроздов сок.
- Хайде и ти!- рече Марко на Латинка и й смигна.
Бащата кимна в съгласие и момичето стъпи в едно ведро, за да си умие краката, а сетне се втурна във винарския танц.
- Хей, хей! Вино да се лей!- викаха лозарите и пляскаха в такт с мелодията.
Беше щастлив ден за всички, но най-вече за Латинка.
Облаците от миналото бяха раздухани от вятъра на промяната...
х х х
Летата отминаваха. Двете върби на Дани вир израстнаха, заедно с Латинка и Марко.
Него ден девойката бе отишла да пере на вира. Коленичила на плоския камък, тя търкаше дрехите, а сетне ги простираше по клоните да съхнат.
Тъй я зърна Марко- разгърдена, задъхана и зачервена. Още повече се изчерви, като видя момъка.
- Латино, изгоро, изгорех за тебе- прошепна той и пристъпи към нея.
Устните им се срещнаха и не можеше да се каже кой е бил пръв.
Главата й се завъртя и момата изпусна дрехата във водата. Струваше й се, че този миг е безкраен и райски.
На връщане от вира двамата носеха тежкото пране, но не смееха да се погледнат.
- От кога ме любиш?- прошепна момата и го погледна изпитателно.
- От коги те изнесох от огинья- отвърна Марко- Честен кръст!
Толкова й беше леко, че можеше да полети.
х х х
- На тая работа требва да се сложи край из корен веднага!- гълчеше Гюргия на муж си- От сега ще спи с мен в другата соба, а вие си спете по мъжки!
- Какви ги хортуваш? Та те са като брат и сестра!- защитаваше се Йован
- Брат и сестра ли? Тия ги разправяй на бае ти Петко лаладжията...
На вратата се почука и влязоха двамата млади, хванати за ръце.
- Нане, тате, ние искаме да се вземем. Искаме благословията ви- рече Марко с малко треперлив глас.
- Ето –видиш ли?- извика буреносната Гюргия- Видиш ли що ти казувам? Заминавай в плевнята, Латино! С тебе ще се разправям после...
Момата закри лицето си с престилката, за да не заплаче и се втурна навън.
- А ти- какво? Толкоз ли нема други моми на чешмата, менци да им напиваш? Сляп ли си да вземеш тази никаквица, дето иде гола и боса дома. Та она и прикя си нема. Кой знай дали е честна девойка, с кой ратай се е въргаляла в сеното, че и за имот се залакомила?Повече ни дума!
След тая гюрултия Марко излезе с тежки стъпки от собата, без да продума, пребледнял като ударен от гръм.
х х х
Латинка беше седнала на една бала сено и плачеше. Коя беше тя, че да иска сина на стопанина? Нямаше си нищо наследено, дори дрехите на гърба й не бяха нейни.
Всичко беше изгорело в кошарата онази нощ, но сега въглените отново се разгаряха в душата й.
Ето че пристигна разярената Гюргия с пръчка в ръка. Тя я налагаше по гърба, но девойката само хлипаше и не се защитаваше.
- Никаквица такава! Да омайваш син ми! Змия усойница съм имала дома си! Толкоз ли ти е благодарността, че ядеш хляб от трапезата ми?
Внезапно Латинка коленичи и повърна.
- Хай, беля!- Гюргия замръзна с пръчката в ръка- Да не би да си непразна? И сега уж от сина ми? Много лесно! Върви си! Повече крака ти да не е стъпил в честния ми дом! Хващай пътя и да не са те видели повече очите ми!...
- х х х
Пивницата насред селото в събота вечер бе препълнена. Марко трудно си намери място на тезгяха. На една маса се бяха разпищолили двама сеймени.
- Чипровци, само там- тъкмо казваше единият- Среброто от оная кошара не бе малко.
- Там ще продадем накитите и няма кой да ги познае- съгласи се другият и отпи от чашата си.
- Ще тръгнем тая вечер. Казвах му аз на Ибрахим още тогава да делим, ама не...
Марко заплати сребърна монета за халбата си и сe изниза в нощта. Трябваше да се обади на своите приятели и да завардят пътя...
х х х
Само по бяла кошуля, изпъстрена по гърба от кървавите резки на пръчката, Латинка се изкачваше по пътечката към руините на кошарата.
След толкова лета котлето на майка й се валяше в храстите позеленяло. Пепелта си стоеше , без да бъде обраснала от бурени и треви.
Девойката положи букет цветя в изгорелия кръг.По някаква причина нищо не дръзваше да поникне върху пепелта на покойните.
Латинка легна и се сви на кравай в кръга на спомена.Трябваше да си иде с тях в оная нощ. Всичкото време след това й се струваше безсмислена и безмилостна съдба, сякаш живяна на сън или от някой друг. Тя беше опозорена и прогонена. Свърши се. Заваля. Снежинките падаха върху нея в смъртоносен танц. Там някъде- отвъд беше белотата на рая и нейните родители...
х х х
Гюргия стоеше в собата и гледаше как заваля първия сняг. Снегът на времето бе побелил косите й. И сега една вероломна никаквица искаше да преобърне подредения й свят!
Ядосан от постъпката й, Йован си стоеше в работилницата и не дойде за вечеря.
Най-сетне чу стъпките му по стълбите. Муж ю изтръска абата си и седна на трикракото столче до оджака, топлейки ръцете си.
- Че хапни нещо, де!- каза стопанката
- Не ти ща ни храната, ни белята!- отвърна майсторът- Нема ги младите, нема ги, нема...- повтаряше той- Що стори? Що стори, що стори...
Вратата се отвори и сякаш се повтаряше същата призрачна случка отпреди години.
Мокър до кости, Марко носеше Латинка през рамо и я положи на миндера. Той извади една украсена с резба дървена кутия от торбата си и тъй я тросна в масата, че една калена чаша падна и се строши.
- Ето! Това й е било към прикята! Честна девойка!- натърти момъка.
На трапезата грееха сребърни пафти, тежък гердан със сребърни пендари и обици.
Гюргия стоеше като гръмната, но не от имането. Кутията бе изцапана с кръв!
- Какво...какво си сторил?- прошепна тя.
- Сине...това от чалмите ли е? Ами сега?- рече налбантина и затвори кепенците на прозорците.
- Да хвърлим кутията , не ни требва кърваво имане!- каза Гюргия. Махай го, махай го.
- Ще хвърлим кутията в ендека, а среброто ще скрия в работилницата- реши бащата.- Ти, Марко заминаваш при баба си Зонка в Пирот за зимата, работата да утихне...
- Ами Латинка?- рече синът тревожно. Местенето на хора и съдби му се струваше прибързано и лековато.
- Такваз болна тука ще седи- отсече Йован- И само, жено лукава, да си посмяла да я изгониш! В нея е внук ни. Господ ни я е пратил, смири се...
х х х
Дните и седмиците минаваха. Зимният скреж падна от клоните и напъпиха пролетни кълнове и цветове.
В началото всеки ден очакваха сеймени да похлопат на вратата, но после привикнаха, че се е разминало.
Зиме нямаше много работа в налбантницата и липсата на Марко не се забелязваше. Въпреки това старият майстор се безпокоеше- разбойниците бяха трима, а момците бяха затрили двама от тях.
Снегът се топеше, оставяйки изронени свлачища. Тъй проклетата дървена кутия изплува от скришното си погребение, ама кой да знай.
Един ден в налбантницата пристигна непознат турчин с кон. Облеклото и дорестия му жребец показваха, че е от града.
- Виж му лявото предно копито!- нареди агата- Нещо криви напоследък...
Майсторът хвана с въже крака и го повдигна, положил го на коляното си.
- Всичко си е наред, ефенди!
- Името ми е Ибрахим.- рече турчинът и разгърди силяха си, където беше затъкнал нож и пищов.
Той извади дървената кутия на тезгяха.
- Мене ме не знаеш. А тази кутия знаеш ли я?- агата погледна в упор Йован.- Казвай къде е имането и другарите ми де сте ги заровили? Инак лошо ти се пише.
- За първи път я виждам, имане не знам. Не ме слагай в некаква уйдурма, ага. Стар човек съм, с ръцете си честно изкарвам хляба.
- Казваш- ръце...- Ибрахим спря очи на чуковете на тезгяха- Казвай къде е сина ти! Де е среброто, признавай!
Насилникът хвана чука и го стовари върху показалеца на майстора.
- Казвай! Говори!
Последваха нови удари с чука, и пак, и пак. Йован тупна на пода, оцъклил очи.
Убиецът порови наоколо и като не намери нищо, изпсува по турски, изведе коня си и препусна като дявол...
Дочула гюрултията, Гюргия се завтече в работилницата. На пода лежеше муж ю, с премазани пръсти на ръцете. Последният удар с чука ще да е бил в главата, подгизнала от кръв.
- Божичко, Господи помилуй!- изплака жената и прегърна тялото на майстора.- Де си, Господи?
х х х
Погребаха Йован на Семини ливади, където заравяха бунтовната рая. Две заптиета чакаха, докато го погребат, та да уловят син му.
В това време Марко се приготвяше за хайдушката чета у баба Зонка в Пирот. Той прегърна старата жена и заплака за баща си.
- Плачи сине, плачи!- рече му тя- Само оня, дето е преминал през горестните сълзи, той е станал хайдутин. Душата му е изсветляла и сам Господ го е благословил за святото дело...
Зашумяха пролетните шуми под стъпките на юнаците, загърмяха скалите от пушкалата и мнозина чалми се търкулнаха от страшното отмъщение на хайдутите. Мнозина агаряни не смееха да нападат на торлашките села.
Запяха ручеите песни за свобода на тая земня българска и за хайдут Марко.
х х х
Узряваха нивята. Дърветата се изпълваха с плод. Тъй зрееше и плодът у Латинка. Комшиите им помагаха в по-тежката кърска работа.Гюргия рядко продумваше некоя дума на младата жена, като направи туй, донес онуй. Някак неусетно се изнизаха дните и нищо не се случваше, само къщна работа.
Тежкият облак, натиснал селяните от смъртта на налбантина не си отиваше. Ето че дойде Илинден, та дано светеца да даде малко радост и по-добри дни.
Цялото село, облечено в празничните бели торлашки носии се запъти към местността Дрен, дето беше стария каменен оброчен кръст. Там се правеше курбан черен овен на обща трапеза.
Попът благослови курбана и насъбралото се множество. Засвири гайда и кавал. Всеки получи купичка от чорбата, наричана „молитва”. Разля се руйно червено вино, запяха се песни.
Латинка не усети как Марко се е промъкнал сред людете. Той я прегърна и целуна, погъделичка я с мустаците, които беше пуснал. Вече не беше онуй голобрадо момче.
Сякаш камък падна от плещите й. Дори Гюргия прегърна сина си и ту се смееше, ту плачеше. Марко се опитваше да я успокои, говореше й нещо, но не се чуваше кой-знае какво в гълчавата.
Внезапно ручилото на гайдата замлъкна. По пътеката приближаваха спахии, водени от Ибрахим ага. Той слезе от коня и заоглежда хората в тълпата. Всички се бяха изправили мълчаливо.
- Какво сте се разпищолили, бре? Нема ли за вас бей и закон?
- Не люти се, ефенди! Наш светец с курбан почитаме- рече кротко попът.
- Курбан, казваш...курбан- процеди агата и изведнъж хвана Марко за лакътя и му смъкна калпака.- Хванете го.
Османлиите се разтичаха и вързаха с въжета бунтовника за каменния кръст.
Ибрахим се приближи и повдигна с камшика си челюстта на пленника, за да го разгледа.
Марко не трепна, гледайки убиеца на баща си и родителите на Латинка, а кой знае още на колко невинна кръв. Да би имал сила, би скъсал въжетата и убил злодея, пък да става после каквото ще.
- Няма да ти дам милост- изръмжа Ибрахим
В отговор комитата го заплю в лицето.
Ибрахим бавно избърса пръските и се обърна към селяните.
- Искате курбан? На ви курбан!
Сабята му писна и отсече главата на Марка. Кръвта плисна върху камъка пред ужасените очи на торлаците, издали като един стон. Страшен оброк! Жените писнаха, грабваха децата и побегваха на вси страни. Все пак се намери един милосърден човек да закара с каруца Латинка и Гюргия до село. Те не можеха ни да ходят, ни да продумат.
Тялото остана завързано за кръста, а главата със зурли и тъпани бе забита на кол пред конака.
Низ полье иду, бабо, сеймени,
сейменскье песне пеу , твога сина Марка влаче.
Проклети да су, бабо, сеймени,
що твога сина Марка заклаше
и главу му на конак забише.

Тая песен я пеят у Митровци и до днес...

х х х
Пропищя селото. Спахии се разхождаха и диреха другите хайдути. Грабеха наред, начело с Ибрахима.
-Казвайте де са комитите, инак още глави ще хвърчат!- викаше бесен той.
Дойде съботния ден и заранта Латинка се облече в празничните си дрехи. Без да продума бременната тръгна към конака. Лицето й нямаше нито страх, нито сълза, вкаменено от мука.
Тя стъпваше гордо, без да крие напредналата си бременност.В ръцете си държеше бела кърпа.
Заптиетата се разстъпиха, учудени от тази смела жена.
Латинка свали главата на Марка, целуна я и пови в кърпата. Понесе я в престилката си.Некои селяни я последваха, да почетат юнака.
Всички погледи бяха вторачени в нея, но тя нито се препъна, нито заплака и така до прага на дома.
Латинка падна там, стиснала свидната глава. От двора излетя Гюргия и писна. Тя разтърси бременната и занарежда.
- Да не те беше довел тука, змио! Жив щеше да е, та и баща му! Махни се от моя дом! Проклинам те! Махай се, заедно с дяволското си семе!
х х х
Старите хора разправят, че не чакали дълго хайдутите сгода да отмъстят. Вързали Ибрахим за едно дърво и жив го запалили, божие наказание- пак там, при оброчния кръст.
Взела една сиромашка бохча, Латинка тръгна към сръбската граница. Това село й беше донесло мука и смърт. Искаше й се да роди детето си свободно.
х х х
Гюргия полудя. Тя си говореше сама- ту с муж си, ту с Марко. Един ден се запъти към Дани вир. Върбите, където двамата млади се бяха залюбили, шепнеха.
- Защо? Защо ми прогони невестата и детето?- тъй шепнеха сенките.
Тя съгледа призрака на сина си насред вира.
- Сине...постой...я идем..
Гюргия нагази във водата. Буйните води я погълнаха. Във водата тя видя едно бебе, чиито очи я гледаха...
х х х
Латинка успя да стигне Пирот и да намери подслон при баба Зонка.
И нарекоха бебето Марко, на името на хайдутина.
Векове гордите планинци продължаваха да се борят за свободата си и турците не смееха да припарят в торлашките села.
х х х
Тази история може да не се е случила точно така, но легендата за Марко хайдутин и юнашката му смърт се е запазила до днес в селото Митровци.
Местностите, подредбата на торлашките къщи, части от говора са автентични. В стари времена наистина е имало манастир, разрушен от турците и от неговите камъни са построили черквата. Днес оброчният каменен кръст е порутен от иманяри. Водите на Дани вир още пеят звънливо за старите времена.
Горите екнат, а скалите крият нишаните на хайдутите. И нека споменът за тия юнашки времена да остане в бъдните времена навеки!
Амин