автор: Samanda

В здрача на безсънните си нощи
дълго Го дирех, с шепот зовях Го.
Дали Го срещнах някъде, някога?
Дали сън е била прегръдката му?

Казват, бил е всемилостив и благ.
Прощавал всичко – всекиму драг.
Десницата му ще хвана ли някога?
В лика му отблизо дали ще се взра?

Още не зная мъж или жена е Бог,
може би дете е игриво и палаво.
Дали пък съдбите наши греховни
не са играчките любими Негови?

Нали ни е създал по свое подобие?
Като Него ли сме?- изтекоха векове.
Все се лъжем, гребем чуждо имане,
ламтеж ненаситен тресе душите ни.

Страда ли Бог заради греховете наши?
С кого ли споделя Той тягости, скърби?
Някъде в дома си призрачен и незрим,
най-любящият май от векове е самин?

Безмълвие плахо гали сега душата ми,
на съвестта моя не потрепват везните.
Кой безшумно пристъпва в дълбокото?
Гост ли очакван си имам от незримото?

Samanda