Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: fripiashop
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13942

Онлайн са:
Анонимни: 403
ХуЛитери: 0
Всичко: 403

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДуми за Пею Крачолов Яворов
раздел: Избрано проза
автор: Albatros

Тръпки ме побиват като си помисля, че в недалечната 1914 година, на днешния ден - 29-и октомврий, си е теглил куршума един български поетичен динозавър — Пею Крачолов Яворов.
Телеграфистчето от Анхиало, което изплака и изпя народните болки под градушките-убийци, и прие участта да рие като черен миньор в най-тъмните рудници на човешката душа. Поетът, който прекрачи Ада на своето тъмно Аз и закова несравнимите си послания във вечността.

И ако Христо Ботйов удря в земята представите ни за поезия от най-префинен тип и преобръща наопаки като пролетна угар смачканите ни от робство души с безпардонния си, категоричен и нетърпящ възражения глас, стиховете на Яворов са проява на вродения, но вече изведен до професионално съвършенство аристократизъм и артистизъм на българина. Поезията на Пею Яворов, под чиято благодейна и мъдра сянка са проходили плеяда съвременни български поети, е най-висшата интелектуална вакханалия, която Човечеството, пък и видиотеното от телевизия съвременно Българско, за съжаление не познава добре...

След броени дни в град Чирпан ще се съберем да празнуваме раждането на поета, чиято душа не знаеше що е празник. Там – в “приоблачния мраз”, изкачил безсмисления връх, сигурно ни гледа – скептичен към опитите ни да стигнем смисъла, да намерим хармонията в “две хубави очи”, да чертаем с кръвта си жертвени кръстове.

След Ботев, роден в деня на Спасителя, това е второто поличбено раждане в българската култура. Този път гранично – на ръба на новата 1878г. Там го оставят орисниците – на ръба на пропастта, която в началото на ХХ век за нас, българите, има трагически въплъщения най-вече защото в бездънната пропаст погребваме националния идеал на Възраждането.

По думите на д-р Кръстев, Яворов живее “по ръба между безумието и висшата мъдрост”. Как се живее на такова “уютно” място, показва всичко, написано от Поета. Кой от нас за десетина години писане може да каже:”цял свят понесох в гърдите си”? И то какъв свят и какво време – “на младост зноя не усетих” не е само Ботевото “млад съм аз, но младост не помня”, а изобщо съмнението “бил ли съм жив”. Неизживените му дни идват и захвърлят “скъпи мъртъвци”:

“ето моята любов с изпъстрена от рани гръд; а ето
и вярата ми с клюмнала глава;
тук ето и надеждата ми светла
с угаснал взор; - и толкова мечти,
запазили в смъртта си ненадейна/ усмихнати лица!”

Това не е само крушение на патриотичния идеал след неуспеха на македонските му всеотдавания, а отчаяние пред кошмарната обреченост да живее в свят без ценности. Яворовият Бог е светъл, но “всевиновник”, майката е “немилостива”, защото е дала живот, любимата е “плът”, но по-често – “призрак лек”, родината с кървавите си рани е вътре в човека.

Яворовото безсъние не се лекува, той не живее, а гори, ограден от вечната “ледена стена”. Лирическият му човек е обладан от съмнения, вярата му е разколебана, владеят го чувства на тревога и страх от непознаваемостта на света, на родова вина и прокълнатост. Той е “сирак”, за когото никой не ще заплаче, или “чудак”, когото никой не разбира. Самотен сред другите, отчужден, страдащ по невъзможната цялост – това е Яворовата модерна душа от първото десетилетие на ХХ век. Неговата поезия изразява ценностната криза в битието на човека на границата на двете столетия – не само на българина, а на световния човек в пропастта на историческото безвремие, според проницателното вглеждане на проф. Михаил Неделчев.

Мистично Яворов стои и на една друга граница – между тукашното и другото, отвъд “затмението”, където може би смисълът е по-видим. Споделям Гео-Милевото съмнение, че това неистово страдание не може да е индивидуално – чрез Яворов говори колективната душа, а там е бездна, в която преди него с ужас поглежда Ботев. Всъщност, в сравнение с Яворов Ботев е щастливец – успява върховно да реализира себе си, проливайки кръв за отечеството, жертвайки себе си за другите като самия Спасител.

Как мечтае Пею за такава жертва! Да имаш поривите, а да няма за какво да се жертваш! Това е неговото проклятие – да търси, без да намира; да желае, без да постига; да скита, без там пристанище да знае; да не се завръща никога и никъде, защото домът е с ледени стени, а камината “без топливо”. Угаснало е българското огнище, “по небето, разгонени от буйни вихри, в безреда облаците бягат”, над главата на човека се изсипва самият Ад – градушка като “яйце и орех”, зърното е опечено в земята, няма сянка, няма завет, човекът е сам във вихъра на битието.

То не е за четене, а как ли го е писал! Трагическият патос владее цялата поезия на Яворов, независимо от проблемите – социални, национални, интимни. Страданието е единствената възможност за диалог със света, неизменно състояние на човешкия дух. Лирическият му човек е мъченик, битието му е крушение, духовна катастрофа. Безсмислен е трудът и на ръцете, и на душата.

Яворов е модерен и в ранна творба като “На нивата”. Човекът е видян захвърлен на нивата на живота, наказан, изгонен от Рая, носещ кръста си към постоянно отдалечаваща се Голгота. Късният Яворов стига до идеята, че и жертвата на Христос е безсмислена! Няма вече високи каузи и патетични жестове – човекът се бори с ралото, вола, бирника, въшките, нощта, затменията, виденията, сенките, призраците, с изплъзващия се смисъл…

Когато четете “Градушка”, не ви ли идва наум за Софокъл? Каква безумна трагика извира от всяка дума в “Арменци”! Човекът е “отломка нищожна”, песента е чута само от вятъра, спасението е търсено в слепотата и безпаметството, радикалните жестове умират в безсилието на окованата воля.

Колко ли са били трънените венци върху гениалната му глава – бежанци, Македония, “Мисъл” с олимпиеца Пенчо, Мина и Лора, софийският хайлайф, тъмните гласове на кръвта, сред които се обажда и един прадядо мавър! Ужасна е орисията на човека в поемата “Нощ” – домът е затвор, гроб, самият ад; родината е с ранено тяло, любимата – неутешена, с “ръце премръзнали” и “лице в рани”; майката – напразно зовяща живи и мъртви синове, а синът – окован във “все тоя сън”.

Бездомността, неудовлетвореността, духовното скитничество, пропастта между индивида и обществото променят формулите в поезията ни. Ботевото “на глас тичам народен” у Яворов звучи така: “Аз блуждая, без вяра нявга да намеря”. Безпокойната душа е безсънна, битието се възприема като тъмница или хаос, видян в множествено число, за да умножи до безкрай самотата на човека, който в огромната Вселена чува единствено отзвука от своя собствен глас. Дали това е само лирическа поза, чудачество, декадентски жест? Ако това е песента на човека, какъв ли ще е плачът му?

Не може театрално да се изиграе ужасът от откритието, че животът е маскираната Смърт. Кои сме ние – дълбаещите “свръхземните въпроси” или маскарадната тълпа? Яворов ни е оставил тази културна роля – поетът да бъде алтернатива на суетата и катадневните страсти. И сега младите ни колеги (знаем – младостта е винаги авангардна) като едни същи Пенчо-Славейковци гледат отвисоко спуканите ни социални цигулки. Литературата ни била европейска, но не чак до там – била болна от реализъм, поетите ни – болни души… Как постмодернистки да изразим съвременната болка? “Сега е утрината тяхна”, лицата – безгрижни, крясъкът – безсмислен.

От Яворов аз знам едно – човекът е в центъра на битието. Интересуват ме неговите болки, не искам да съм постмодерен, искам да съм модерен като Него. Страхът от самотата, отчуждението са и наше битие.

Страшно е да четеш Яворов – поезията му ни отрежда да живеем единствено в песимизма, животът да остане неразгадаема тайна, страхът от смъртта никога да не бъде преодолян. Вселената е видяна като мрачна “пустиня без ехо”, която носи в себе си трагично прозиране в бъдещето за “нощ безконечна”. Яворовият човек е слаб и беззащитен, но там, на върха-самота, той и песента-блудницата несретна, горят в пречистващия огън на творчеството. Душата става храм, кивот, пещ. Той – лишеният от родина, любов, Бог, икони, пее своята песен на песента си. Пее въпреки познанието за битието – зима всевечна. Не искам да кажа, че това е героизъм! Яворовата поезия се отказва от героическите митове на предходниците си. Не е героизъм, защото творчеството е изгаряне “тук” “в копнение за мир небесен”.

Страшен съд е самото писане, ни казва Яворов, то е избраност, очистване, прераждане, катарзис, но и болка. Не само да питаш битието, но да понесеш и отговорите! Знойната му жажда остава неутолена, лирическият му човек е все така бродащ около безбрежните, бездънни, предвечни, всевечни води на езерото Нирвана. В книгата “Прозрения” вече говори трагично усъмнилия се и в Божията справедливост човек, падналия син с жестока и алчна душа. Кой да чуе молитвите – дори и майката, макар с неугасим и несъкрушим образ, остана в кошмарите на съня от 1901г. От прозореца на битието, на границата между тук и там, Яворовата поезия пита тревожно “Кой ще назове честта и кой позора?”, “Що е ден и мрак?”. Търсачеството е било безцелно, без посока, границата в безкрая не е намерена, без отговор остават “въпросите, които никой век не разреши”. Битието е лабиринт, от който няма излизане, или сфинкс, въплътил мълчанието на вековете. Човешкият опит в часа на “синята мъгла”, “когато млъква шум и тишината стене”, няма смисъл, защото съхранява единствено трагизма на залеза. Дори “угасна слънце, няма я луната” !

Яворов е безкрайната вселена, която разпалва жаждите ни. Искам да намеря “една-едничката дума”, за да назова усещането си за Яворов. “Не съм аз там – не съм това – не съм!”.

А той наистина е от “други свят”!


Публикувано от anonimapokrifoff на 29.10.2020 @ 09:07:23 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Albatros

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.10.2021 год. / 02:50:34 часа

добави твой текст
"Думи за Пею Крачолов Яворов" | Вход | 4 коментара (8 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Думи за Пею Крачолов Яворов
от rajsun на 29.10.2020 @ 13:36:33
(Профил | Изпрати бележка)
Сериозен прочит!


RE: Думи за Пею Крачолов Яворов
от mitkoeapostolov на 29.10.2020 @ 17:32:04
(Профил | Изпрати бележка)
Чудесен анализ. Единствено поставям под въпрос дали Ботев е постигнал своя идеал (в собствените му очи). Ако се зачетеш подробно в последните два дни от живота му, вероятно ще го намериш в същото състояние на духа като Яворов в последните дни на неговия живот. Иначе много подходящ паралел.


Re: Думи за Пею Крачолов Яворов
от angar на 05.11.2020 @ 12:37:58
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
От къде ми е познат този очерк? Прочел съм го тук, в ХуЛите, преди 4четири години - или на страничката на Албатрос, или в някой форум.
И съм направил такъв коментар:
"Обикновено поетите имат по два периода в живота и творчеството си. Два периода е имал и Ботев, щом е написал:
"Забрави туй време га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз - вериги влачех."
По два периода са имали и Гео Милев, и Пею Яворов.
Моят Гео Милев е в стихотворенията си от втория му период, а моят Яворов е в стихотворенията си от първия му период. В стихотворенията "На нивата", "На един песимист" (Да, роб е той, народът ...), "Калиопа", "Арменци", "Градушка", "Заточеници", "Бежанци", "Павлета делия и Павлетица млада", "Хайдушки песни" - Яворов наистина е талантлив до гениалност!
Но тук ударението е поставено върху стихотворенията от втория му, упадъчния, индивидуалистичен, символистичен, декадентски период. Стихотворения, в които "лирическият герой е обладан от съмнения, вярата му е разколебана, владеят го чувства на тревога и страх, на родова вина и прокълнатост, слаб и беззащитен мъченик, самотен, страдащ, битието на когото е крушение". (Думите в кавичките са копирани от очерка на Албатрос).
Но сред народа тези му стихотворения не са от популярните. И то не защото някой ги е забранявал - а защото са символистични, сълзливи, страдалчески, стихоплетни и слабо въздействащи.
Докато обратно - в стихотворенията му от първия период, дори във финала на най-тъжното му стихотворение от "Хайдушки песни":
"Сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба"
няма песимистични чувства, а се усеща нещо гордо, геройско, нещо хайдушко.



Re: Думи за Пею Крачолов Яворов
от yotovava на 07.11.2020 @ 20:06:47
(Профил | Изпрати бележка)
Прекрасен анализ, прочетох го преди дни, блестящ си, Валери.

П.П. Ангаре, що винаги се опитваш да поставяш каруцата пред коня?