Тя обожаваше вкуса на кафе. Кафе със захар. Работата й позволяваше да му се наслаждава по няколко пъти на ден. Беше портиерка в пететажна жилищна сграда. Дългото стоене до входната врата й даваше възможност да опознава обитателите. Обичаше да наблюдава лицата им, опитваше се да разгадае мислите им. И хората, които гостуваха в сградата, й правеха силно впечатление.
Тя беше винаги усмихната. Беше усмихната млада жена, не особено красива, но малкото чар, който притежаваше, обикновено стопяваше ледените физиономии на жителите и гостите в сградата.
Той беше артист. Живееше сам на последния етаж и в дома му често пристигаха различни млади дами. Някой се задържаха там по за една нощ само. Други оставаха за по-дълго.
Той се държеше много мило и любезно с портиерката. От време навреме й се обаждаше, за да я помоли да го скрие, да не допуска никого до дома му. И разбира се искаше да знае предварително кой се кани да го посети.
Тя вършеше работата си добре и с удоволствие.
Веднъж като се прибираше от театъра той я покани у тях на кафе. Изглеждаше малко уморен и някак отегчен. Тя се съгласи да му прави компания, макар да не беше много сигурна дали и как ще успее да го ободри. Качиха се в апартамента и той веднага сложи кафеварката на печката. Той й заговори за театъра, за артистите. Оплака се, че понякога не успява да се превъплъти в героя си, че ролите му били слаби и за да се утеши, прекарвал свободното си време в компанията на различни жени. Тя слушаше и почти не говореше. Беше забравила дори и за чашата с кафе. Той й се извини, че не може да й предложи захар. Не държал у дома си сладки изкушения, тъй като разваляли фигурата му. С усмивка й каза, че за един артист външният вид е много важен. Леко смутена, тя отпи от кафето и за миг застина. То имаше невероятен вкус. До този момент не беше пила такова кафе. Опита й подсказваше, че бучка захар дори би развалила вкуса му. До края на вечерта тя стоеше като замаяна от новото усещане по езика си. На тръгване той не й пожела „лека нощ", а й благодари, че така добре се грижи за него и гостите му.
Тя заслиза бавно по стълбите, не използва асансьора. Вървеше и мислеше за вкуса на кафето, най-доброто, което някога беше пила.
На другия ден живота си потече по обичайния начин. Различни хора влизаха, излизаха, някои поздравяваха, други не. Той все по-често започна да спира пред портиерската кабинка и да разговаря с нея. Питаше я дали се чувства добре на тази служба, дали има проблеми. Тя както винаги бе доволна от работата си и от странното кафено чувство в устата, когато го видеше да приближава. Още няколко пъти той я кани в апартамента си и я черпеше със същото горчиво, черно кафе без захар. Обикновено след такова гостуване тя не можеше да заспи нощем от смесицата чувства и усещания, които този мъж и кафето му оставяха у нея.
Един ден в сградата влезе много красива жена и се насочи право към асансьора. Портиерката извика след нея, догони я и най-учтиво я помоли да изчака, докато бъдат уведомени домакините. Младата жена погледна портиерката с явна досада, не каза нищо и се качи в асансьора.
Тя се зачуди какво бе сторила, че я погледнаха толкова лошо. След няколко минути телефона в портиерската стаичка звънна и я стресна. В слушалката чу неговия глас, който остро я питаше как се осмелява да спира и заговаря гостите му. Тя бе потресена. Извини му се тихо и затвори телефона. Беше се опитала да си върши работата и нищо повече.
Оттогава той престана да спира пред стаичката. Красивата жена идваше два пъти седмично, но тя повече никога не я спря. През останалото време той прекарваше нощите сам или в компанията на по-старите си приятелки. И вече не я канеше на кафе.
Тя прекара доста дни в задаване на въпроси и в търсене на отговори, които за съжаление така и не намери. Няколко пъти излиза с различни приятели на кафе, но то вече не й се струваше така вкусно, каквото беше неговото.
Една сутрин тя се събуди, погледна се в огледалото и водя, че през цялото време е била влюбена в кафето, което той й правеше. Черно кафе без захар. Така й се искаше да го опита отново...
И заживя с надеждата той да й прости грешката"и да има пак от онези дни, в които се прибира сам, отваря вратата на стаичката, поздравява я топло и кани у тях на кафе. Вече изобщо не се вълнуваше и не спираше гостите му. Тя жадуваше за чаша от неговото горчиво кафе без захар.