автор: yotovava

Защото тази обич е последна –
недей ми позволява да я губя.
Ще постоя на прага да погледам –
как сянката ти бавно става чужда.

Забравих фибата си на перваза.
Тя под луната като мигла свети.
Това, което аз не ти разказах,
дано го сторят младите поети.

Аз трудно си сбогувам и не мога
на кишата вълните да преглътна.
Но всяка вечер ще се моля Богу
за дълъг сън – дълбок и непомътен.

Пролайва в тъмнината сънно куче
и свети твоят недоспал прозорец.
Стоя, но даже да намеря ключа,
не влизам, ако сам не ми отвориш.