автор: mitkoeapostolov

Ами той започва от самото начало, когато пра-българите пресичат Дунава. Бедни, гладни, разединени, прогонени отвсякъде. Славяните вече са пристигнали – в същото състояние. Диваци.
А срещу тях, измежду тях лъщи мощта на Византия – златна, силна, културна. Нормално е, че са вперили поглед в нея. Да, те я побеждават с оръжие. Всеки може да загуби битка, дори Голиат. Но това, което те не съзнават е, че битката за крепостите и земята е само половината. По-лесната половина. По-трудната е за душата. Ромеите това вече го знаят.
Така лесно ни налагат своята религия, писменост, език, ценности, култура. Най-успешните българи се стараят да копират най-успешните ромеи, а не обратното. Така идват и предателствата – с обещания за ромейска култура и реализация. Така съществуваме в сянката на могъщия си съсед повече от седем века (Разбира се можем да твърдим, че златните векове на Симеон и на Асеневци са изключение от това правило, но според мен и през тях, не създаваме нищо напълно свое – инициативата за славянска писменост идва от Визания, налагаме византийска религия, богомилите са последователи на предишни ереси от византийската империя).
Поне оставаме неумолими за физическата си свобода и я отстояваме сами. До идването на турците. Които първо ромеите наемат да воюват срещу нас, после ние пускаме да влязат в земите ни доброволно.
Ред е да обърнем поглед към османската култура, език, влияние. Пет века изучаваме и се кланяме на нея, докато тайничко следим разрастването на по-големия брат на север. За свобода, не сме били готови, не сме я искали достатъчно. Асен и Петър сами се справят с Византия. Априлци са само няколко бели лястовици на фона на безразличния народ. Докато един ден не идва време да се вгледаме в по-големия брат и да боготворим него и неговата култура, само за да го отречем отново, в полза на по-развитата западна цивилизация. Сега е ред да гледаме нея, да подражаваме на нея. И така вече век и половина се лутаме измежду силните на деня, кланяме им се, подмазваме се, унижаваме се. Те разбира се си правят с нас каквото си искат, защото ние даваме. Преклонена глава, сабя не я сече. Наистина. Но и лице няма.
Как предаваме този исторически опит на следващите поколения? Чрез образованието. А какво е то? Учим се да зубрим факти, които са все по-лесно достъпни. Учим се на истини, а не да си задаваме въпроси, не да изследваме, не да се питаме, не да признаем, когато не знаем. Замитаме всички свои недостатъци зад фалшиви шестици, болшинството от които са изкарани със зубрене, преписване или други измами. Рецитираме чужди мисли и без свян ги представяме като свои. Копираме чужди животи – на успешния имигрант, наглия тарикат, смазания човечец. Живеем с чужди мечти за скъпи коли, големи къщи, идеални партньори.
Нямаме физическа боеспособност да браним държавата си. По-важно и по-тъжно, нямаме и духовна такава.
В това всъщност няма нищо лошо. Стига да си го признаем. Стига да вземем мерки. Стига да ги спазваме. Съдбата ни не е необратима. Тя в нашите ръце и в нашата вяра. От нас зависи.