автор: mitkoeapostolov

В продължение на няколко дни, с баща ми обсъждаме колко субективно е възприятието дали човек е свободен или роб. Днес, той ми изпрати следната притча, която съкращавам до основното послание:
Будистки монах преподава медитация в затвор и среща присмех от затворниците. С времето, те започват да го разпитват за живота му в манастира. Той им казва, че всяка сутрин се събужда в четири сутринта. Понякога е много студено, защото в стаите няма отопление. Храни се веднъж на ден, като всичката храна е смесена в една купа. Сексът, алкохолът, филмите и спортът не са разрешени. Говори малко, работи здраво и в свободното си време медитира. Затворниците обръщат внимание, че затворът изглежда като пет-звезден хотел, в сравнение с манастира. И въпреки това, хората отиват в манастира по свое желание, а тези в затвора мислят само за деня, в който ще излязат.
Поуката от притчата е - където и да се намираме, в каквито и удобства да живеем, това място е затвор за нас, ако не искаме да сме там. Как тогава да избягаме от многобройните затвори на живота? Лесно. Просто да променим възприятието си за ситуацията, в която се намираме, и да пожелаем да бъдем в нея. Истинската свобода е свобода от желанията, а не свобода на желанията. Да отворим сърцето си.
След първия прочит на притчата си помислих – „уау, какво мъдро послание”. После се почувствах като идиот – защо просто не мога да приема реалността си, а желая да я променям? В крайна сметка, мисля, че това е скритото послание на всички подобни притчи – човек да се почувства малък и незначителен от техния прочит.
Какво е моето разбиране? Има една основна разлика между затворниците и монаха – той отива в манастира по своя воля, докато те не са в затвора по свое желание (поне не съзнателно). Когато човек прави нещо, което желае и вярва в него, той може да приеме всички последствия, колкото и да са тежки. В обратния случай, дори и идеални условия не биха били достатъчни.
Естествено, възникват и други въпроси към монаха – ако това, което проповядва е вярно, защо той самият не е останал там, където е бил, и просто не е променил възприятието си към света, а се е оттеглил в манастир? И изобщо – има ли такова копче в главата ни, което можем да натиснем и да променим начина си на мислене или на възприятие на реалността?
Според мен не. Всеки се променя или приема тогава, когато е готов, когато срещне своето събитие-катарзис. Разкази от други хора само нараняват човек, който не е достигнал тази точка от живота си и го карат да се чувства малък и нищожен.
Също така, намирам стереотипа монах в затвор за прекалено клиширан. Защо никога затворника не пожелава да отиде в манастир? Според мен това би било естественото начало на такъв процес, в продължение на който затворникът наистина може да тръгне по пътя си да промени своето възприятие към света и свободата.
Също като монаха от притчата, и ние често достигайки до важен отговор, се опитваме да го натрапим на близки и познати, или на себе си в минали ситуации. Аз мисля, че това предизвиква по-скоро завист и неприязън отколкото истинска любов и смирение. Защото всеки човек живее в свой свят и стига до своите заключение в свой собствен момент. Когато е готов.