автор: Virginia

Разказ за безсмъртният старец

Стоглавата ламя на сушата беше понесла на огнените си езици цялото село. Замлъкнаха дори птиците от жега и страх. Облаците висяха като пламнали гущери и кървяха над нивите. В прегръдката на невидимите пламъци издъхваше и всяка живинка.
Мъдреците от селото правеха заклинания за дъжд, но месец юли беше безмилостен. Температурите гонеха 40 градуса по Целзий. Пожари избухваха. Хора получиха мозъчен инсулт. За ден-два без време умряха пет-шест човека.
Селяните се молеха да не се разболяват, защото селският доктор не разполагаше с нищо друго, освен с докторската си чанта, двете си ръце и добрата си всеотдайна душа. Наскоро умни хора бяха закрили и селската аптека. А градът е мноо...гоо... далече...далече..., когато си на 70-80 години.
Старците излизаха пред портите, слагаха изгорелите си от слънцето ръце и гледаха ли гледаха към небето дали от някъде „не се задава облак дъжд“. После започваха да се вайкат и да оплакват живота си. Искаха да направят ритуала „Пеперуда“, както някога, но кой ти вярва вече в такива работи!
Жителите на селцето бяха кротки, отрудени и безкористни хора, привързани към земята и към добитъка си. Влачеха безропотно хомота на оскъдицата. Надеждата им за преживяване беше най-вече селското стопанство. Въпреки, че земята не ги дохранваше те я обичаха, въздигаха я в култ, но едновременно с това я проклинаха: „Пустата земя...!“

***

Пенчо Даскала – деветдесетгодишен вече – седеше на пейката пред дома си и чукаше с бастуна си по плочките, сякаш викаше спомените един подир друг. Къщата му стоеше на тази земя повече от сто години. Тук беше и душата му.
Денем старецът дремеше на пейката, а нощем се наслаждаваше на тъжната си самота. Песента на щурците го понасяше над целия свят, а светулките му осветяваха пътя. Това преживяване за него беше изключително вълнуващо. В такива мигове желаеше с детска наивност своето безсмъртие...Беше убеден, че животът е „Тук на земята!“, но не изключваше и другата възможност за „Живот на Оня свят!“. Преследваше го не толкова страхът от смъртта, колкото страстното желание за безсмъртие. Сънищата му го пренасяха в необозрими хоризонти, където смъртта не съществуваше. Там вратата на безсмъртието беше винаги отворена...
...Въпреки преживените години детството му го съпътстваше винаги – сякаш всичко се беше случило Вчера. Виждаше се като невръстно дете, с конопена торбица през рамо, в нея бъклица с водица, малко черен хляб, глава лук и солчица, подкарва бащините си слаби добичета на паша заедно с другите деца от махалата. Бос е като всички, само понякога с цървулки от свинска кожа, но неостригана, за да могат да го изкарат два-три дни повече.
Още си спомняше летните нощи, когато завит със старото си палтенце, наблюдаваше звездите, а от дърветата се чуваха гласовете на кукумявките и бухалите. Свиваше се тогава на кълбо и задрямваше с мечтите на дете.
С много мъки и лишения успя да се изучи и да стане Учител. Учителства в селото, после го назначиха в градската гимназия. След като се пенсеонира се върна във вече почти безлюдното родно село, забравено и от Бог и от управниците. Сега животът пак беше тежък, но му липсваха мечтите. Имаше си само спомените. Трудно му беше да живее без мечти. Някога те сътворяваха нежната феерия на бъдещето и правеха поносимо самото настояще. Сега дните бяха равни и еднакви: мигваше и беше вече сутрин, мигваше и се мръкваше...
Животът и на младите хора в селото също беше без всякаква перспектива. Вече нямаше не само аптека, но нямаше и училище. Всеки се спасяваше където и както може. Страната тънеше в мизерия и престъпност. Всеки четвърти беше безработен. Всички плащаха своя кръвен данък на Промяната...
Докато размишляваше Даскал Пенчо, по пътя минаваха негови съседи и го подпитваха:
-Даскале каква е прогнозата за днес? Ще завали ли дъжд?
-Божа работа – отвръщаше им с треперещ глас и пак потъваше в себе си.
Задухът и горещината го унасяха...Отнасяше се в небесните селения, сътворени от звезди, пламтящи като феникси...Задрямваше...

***

...Безсмъртният старец видя в съня си как вихрушка се зададе и го погълна в своя огнен въртоп. Понесе го през един тунел. Там сред светлината въздухът беше многоцветен. Една сребриста ръка поднесе към него кристална топка. Без да каже нито дума той я пое в своите изнемощели длани. Кристалните отблясъци осветяваха душата му. Той понесе това съвършенство. С щастието на безумец се устреми отново към своя дом, където беше сърцето му...
В един момент се стресна...Първо усети че нямя никаква кристална топка в ръцете си. Вместо нея стискаше здраво стария си бастун. Толкова силно беше повярвал в съня си, че се оглеждаше около себе си за скъпоценния предмет.
-Даскале, какво търсиш? Да ти помогна ли? – попита случаен минувач.
-Какво търся ли? – засмя се Безсмъртният старец. – Търся Кристалната топка. Беше някъде тук.
-Защо ти е?
-Защо ли?... Защото може да ни докара дъжд, ако има кой да го поиска истински...
-Като че ли от месец не е валяло...Всъщност коя дата сме днес?
-Не знам – призна си Даскала. – Бях на небето...но ангелите ме върнаха, защото още не ми е дошло времето. Казаха ми: „Имаш време до 120 - годишнината! Връщай се!“
-А някой големец не срещна ли като беше там? Някой от нашите управници? Тъй де...някой, на когото да му е дошло времето...?
-Не, големец не видях...Видях само сиромаси. Видях и Кристалната топка...Държах я в ръцете си!
-А да си чул нещо за дъжд?
-За дъжд ли?...За дъжд не съм чул... Обаче чувам мелодия на флейта – промълви унесено Даскал Пенчо – Чувам моята скъпоценна флейта, с която свирех на учениците си...
В този момент плахо закапаха едри капки дъжд.
-Господи, не искам да умирам сега! Целият съм мокър от сълзите на моите спомени. Целият съм мокър... – мълвеше старецът. Краят ми все някой ден ще дойде, но нека да не бъде днес. Не се чувствам много здрав, но въпреки всичко не искам да ходя при доктора, каквото и да ми струва това...
Дъждът продължаваше да вали тихо и кротко - оскъден, но все пак дъжд.
Дългоочакван и топъл той припяваше далечната мелодия на облаците, където беше се родил.

Венеция Маркова