Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 445
ХуЛитери: 5
Всичко: 450

Онлайн сега:
:: pavlinag
:: rajsun
:: Mitko19
:: mariq-desislava
:: pc_indi

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСлона, Гаврилич и моя милост II част (в pолите mamontovo_dyrvo и verysmallanimal
раздел: Хумор и сатира
автор: ElenaZelena

Вече сме убедени, че сме на прав път. Виждаме замърляна табела „Цилково 16 км“ и това категорично повдига духа ни. Хилим се безпричинно като петокласнички, ръгаме се с лакти в ребрата, подвикваме „ибре-убре“, въобще, държим се като пубери зад гърбовете на майките си.
Абе, живи сме и това е най-важното! Следващото по важност е, че ни предстоят два дни ядене на тутманици и сланина, пиене на вино и други живителни течности, гарнирани с лежане по ливади и слънчеви чардаци. Тези мисли ме успокояват и отклоняват от спорадичните пориви за убийство, които изпитвам към любимите си спътници, докарали ми прежде-описания екшън с елементи на драма.
- Добре, беее, от един час пътуваме, костенурки да бяхме, до ся да сме ги минали тия шестнайсет километра, беее! – провиква се Слона, промушил глава през прозореца и оглежда недоволно пейзажа.
А той - самият пейзаж, се е ширнал пред нас като картина на Моне, прелива в жълто-зелено-оранжеви багри и ту искри като огън, ту притихва като планински вир и се разгръща като пъстър копринен шал върху раменете на девойка, та чак присвива очите ни с великолепието си. Само дето Цилково нийде се не види на хоризонта сред туй великолепие. Този факт би трябвало да ме разтревожи, предвид генерално тревожния ми натюрел, но аз, противно на себе си, съм се опнала в колата, кръстосала съм крака и сред моментен непукизъм и доволство, отпивам от бутилката водка и замезвам с кисели краставички от буркан. След нинджите, нищо не мож‘ ме трепне. Ни Цилково, ни Милково.
- Ще се оплача в националния картографски институт, бе! – ядосано заявява Гаврилич. – Т‘ва Цилково до ся петдесет пъти да сме го подминали, според тая карта.
- Няма такова нещо като „национален картографски институт“ – намесвам се авторитетно, дъвчейки краставица. - Кадастърът се занимава с това.
- Ти, другарко, много знаеш – изсумтява Гаврилич.
Изнервен е. Все пак, само той не пие, щото му се падна жребият да кара. А ситуацията, откъдето и да я погледнеш, наложително изисква да се пие. Слона измъква отново картата. Блещи се в нея, върти я напред-назад и пуфти.
- Е, кво ся – казва.
Ние мълчим. Изпитвам садистично злорадство от перспективата за провалената селска екскурзия, на която ме нахендриха. Нека им е гадно! Та, заради тях щях да умра, бе! И да се напикая! Понечвам да кажа нещо за Танчето, но ме домързява и просто отпивам глътка. Знам, че нищо по-страшно от нинджите не може да ни се случи вече.
- Я, човек! – казва изведнъж Гаврилич. Аз се понадигам, изпитвам леко подозрение към произволни човеци по пътищата след сблъсъка с Късите панталонки, но сме в относителна безизходица. И да, там напред, встрани от пътя, виждаме човек, който ръкомаха към нас. Очевидно и той е нетърпелив да ни види. Паркираме и Гаврилич показва глава от предния прозорец:
- Добър ден! – поздравява учтиво, все пак той е най-възпитаният от трима ни – Дали знаете къде се намира Цилково и близо ли сме?
Онзи се е зачервил, изглежда като да е вдигнал кръвно поне 180/90, въобще не отразява въпроса на Гаврилич, а продължава да ръкомаха, да пелтечи нещо неразбираемо на извънземен език и да сочи в някаква свръх превъзбуда царевичака до шосето.
- Цилково, Цилково! – провиква се Слона от задния прозорец – Колко има до Цилково?
Извънземният се затичва към нас, обяснява на езика на ръкомахащите, че трябва да излезем от колата и да отидем с него в царевичака, където, очевидно, има някакво имърджънси. Катастрофирала летяща чиния, може би. Въобще, имайки предвид днешната случка и късмета ни с тази екскурзия, си мисля, че там, като нищо, лежи извънземен екземпляр от женски пол, родил малък зелен пришълец. Посягам да заключа вратата, но Слона вече я е отворил и излиза. „Пак ще ни забърка в някоя каша“, мисля си, докато се опитвам да го спъна в движение, но той ловко успява да се измъкне. Онзи го гепва отчаяно за ръкава и го повлича към полето, шмугват се вътре и виждаме само как рошавите стръкове царевица се размърдват и разшумяват.
Пийвам глътка и отхапвам краставица. Да правят каквото искат. Въобще не ми пука. Спокойна съм като щайга със зелени домати насред зеленчукова градина. Като бивол в локва. Като панда, преяла с бамбук. Сигурно е от водката. Хрупам и чакам, дори леко любопитство гложди непукистката ми душа. Гаврилич обаче далеч не е така апатичен. Виждам го как е стиснал волана, кокалчетата му са изпъкнали и побелели, вратът му е изопнат и усещам как ще избухне всеки момент. Чудя се как да го успокоя и тъкмо се привеждам напред да му кажа нещо мило и драго, когато царевицата се разтваря, както морето под краката на Моисей, и оттам излизат извънземният и Слона, крепящи под мишниците втори извънземен. Знаех си, знаех си, че има нещо гнило, въпреки че не е от женски пол!
- Дали е умрял? – питам с най-равнодушния тон на света.
Май не трябваше да го казвам, защото Гаврилич подскача на седалката като попарен от казан с вряла лютеница, отваря вратата със засилка и изскача навън в бойно настроение.
- На човека му е лошо – оповестява Слона.
- И на мен ми е лошо! – изкрещява Гаврилич. – Ма някой пита ли ме?
- Успокой се, де – смъмря го Слона. – Виж го, че му е лошо. Трябва да го закараме до близкото село.
Влачат извънземен номер 2, главата му е клюмнала любвеобилно на рамото на Слона, а краката му се влачат в прахоляка. От време на време премлясва с устни и промърморва нещо на неразбираемия си чуждопланетарен език или изпръхтява като подплашен кон. С един поглед работата ми е ясна. Талпа е. Нит. Мотика. Кирка. Казак. Бе, пиян като куче. Поглеждам първия и сега забелязвам, че, май въобще не е вдигнал кръвно. Замята крачки и пелтечи, лицето му се е цръвнало и току се опитва да сподави неочаквано появилото се хълцане.
- Тия да ги махате оттук! – извиквам от вътрешността на колата и хич не ми пука дали ме чуват.
- Ай, ма – отвръща ми Слона – като че ли не си се напивала никога в живота си!
- Не съм! – лъжа най-безобразно. Ма в крайна сметка, какви са тия, че да им казвам истината!
Виждам, че Гаврилич се двоуми, бори се с яда си и с чисто мъжката си солидарност и безпределна човещина. Защото, макар да е гневен в момента, той е най-състрадателното, благородно и добро същество, което познавам. Не му се иска да оставим чиляка насред полето, но, май всичко това му идва в повече. На мен също. Но Слона е категоричен, водката се е разстлала бавно във вените му и го е докарала до състояние на един лежерен, мил и всеобичащ Слон, Слон-алтруист, Слон-филантроп, Слон-мечта. Той и без водката си е такъв, но тогава поне е разумен. Обичам ги, техни благородия, господа мужчины, но няма да позволя да тътрузят пияници в колата и да съсипват и без това мизерния уикенд!
- Хич не ми го влачете! – продължавам да дудна истерично, докато Гаврилич подхваща извънземен номер 2 от приятеля му и помага на Слона да го набутат в колата. Аз хуквам навън, бясна съм, ритвам гумата с всичка сила, палецът ми избухва, боже, сигурно си счупих фалангите, мятам се, куцукайки на предната седалка и се нацупвам. Номер 1 също се настанява отзад, Слона ги сбутва и сяда в приповдигнато от алкохола и благородния жест настроение, а Гаврилич подкарва изнервено. Аз мълча и гриза краставица. Кроя планове как и кога точно да ги убия, да ги заровя в царевичака и да се прибера у дома.
Чуждоземците изпадат моментално в дълбока кома. Отметнали са глави назад и бучат с отворена паст като тирове по магистрала, собствените си мисли за убийство дори не мога да чуя от страховитото им хъркане.
- След 7 километра е Чунково. Тъй каза единия – заявява Слона. – Там трябва да ги оставим. Цилково е след още 3.
Тази информация ме обнадеждава донякъде. Боже, още няколко минути и ще изхвърлим багажа, обвит в облак оцетарки, ще стигнем нашето Цилково при нашата непозната баба, при тутманика, виното и сланината. Успокоявам се, отпивам глътка и се усмихвам, въпреки че палецът ми пулсира. Животът, все пак, е хубав с добри приятели.
Табела „Чунково“. 200 метра след табелата се изопва селският площад, на слънцето са се белнали градски плочки, а на пейките са се събрали шарена група жени. Паркираме току пред тях, Слона ги поздравява с театрален жест и широка усмивка, чаровник си е той, а те се разкикотват. Той се обръща и разтърсва хъркащия тир до себе си. Онзи не помръдва.
- Айде, стигнахме! – извиква се, но извънземните са в кома, нямат връзка с главния компютър, нито с кораба-майка.
- Стигнахме! – извиква се и Гаврилич. Никаква реакция.
- Я, ставайте, бе! – прогърмявам аз властно като гръмовержеца Зевс и двамата изведнъж излизат стреснато от комата, гледат ошашавени и рошави, косите им приличат на огради от бодлива тел, а телата им смърдят на бъчва, в която отлежава вкиснало зеле. Слона ги избутва тактично навън и докато приемаме благодарности, изречени на странно извънземно наречие, от пейката се отделят две жени. Сложили са ръце на кръста, от очите им излизат мълнии и пуфтят като разярени бикове.
- Опа! – казва извънземен номер 2 и им козирува, а след това протяга смирено ръце напред, клатушкайки се, за да му сложат белезници. Ние отпрашваме с мръсна газ. Само това ни липсва сега… да станем свидетели на убийство.


Публикувано от Administrator на 26.09.2020 @ 12:38:21 



Сродни връзки

» Повече за
   Хумор и сатира

» Материали от
   ElenaZelena

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

xxx
автор: gabi-gabi
853 четения | оценка 5

показвания 27098
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Слона, Гаврилич и моя милост II част (в pолите mamontovo_dyrvo и verysmallanimal" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Слона, Гаврилич и моя милост II част (в pолите mamontovo_dyrvo и verysmallanimal
от verysmallanimal на 27.09.2020 @ 09:44:46
(Профил | Изпрати бележка)
Тая история става кръвнишка...Спасява я това, че е много добре написана.
:)