автор: mariq-desislava

Нейно есенно Величество
почуква нетърпеливо
по сенките,
захвърлени от кестеновите
ти длани,
а ветровете бързат
да ѝ се поклонят,
преди да ги е заточила
като пажове на друг сезон.

Слънцето влиза със взлом
в покоите на бързо
догарящото ти детство,
пълно с пеперудени лъвове,
изподрани небета
и резенчета смях.

Ти си детето,
което никога не се погледна
в огледало,
за да не съзре бъдещото си
отражение.
Детето, което винаги е тук
да ми напомня как
всички пощръклели
есенни сетива
танцуват в мен
и в неговата собствена,
пакостлива глава.
Детството не може да свърши,
щом поне единият
вярва в това.