Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 453
ХуЛитери: 7
Всичко: 460

Онлайн сега:
:: Heel
:: LATINKA-ZLATNA
:: mariq-desislava
:: rajsun
:: Elling
:: marathon
:: Albatros

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСлона, Гаврилич и моя милост (в главните роли mamontovo_dyrvo и verysmallanimal)
раздел: Хумор и сатира
автор: ElenaZelena

Седим на масата, аз чопля хартиената покривка, намотавам късчетата на хартиени червейчета и ги пускам в остатъците от шкембе чорба в чинията на Слона. Гаврилич е подпрял глава с ръце и блее в стената отсреща, където двойка паяци се съвкупяват безсрамно току пред очите ни.
Танчето реве в ъгъла, докарвайки ми нервни конвулсии в лявото коляно. Опитахме се да я успокоим, но тя не желае да бъде успокоявана. Проблемът на Танчето е, че обожава турски сериали и си въобразява, че живее в такъв. Обича драмата, съспенса и енигматичната реалност на любов и омраза и ненаситно чака в захлупената квартална кръчма да нахлуе със замах космат, мустакат мъж с мрачен поглед и палещо сърце (от тия, дето си говорят сами в притъмнели коридори и убиват заради годениците си), да я грабне през кръста, докато тя събира остатъци от трохи и пилешки кокали по масите и да я поведе към безоблачното бъдеще от филмите. Само дето сега страда по Тошо – нефелен бледолик водопроводчик, който има витилиго, неуравновесен характер и едипов комплекс.
- Танче, дай още една водка, миличка – казва Гаврилич.
Тя става, подсмърчайки, налива водката и я оставя разсеяно на масата, погледът ѝ блуждае през замърляния прозорец, а зачервеният ѝ нос мърда в синхрон с есенните навявания от вратата.
- Тръгваме утре в 10 – заявява категорично Слона, отпивайки от ракията. – И никакво разтакаване!
Аз пускам поредния хартиен червей в чинията му. Не ми се ходи на шибаното им пътешествие. В цикъл съм, коремът ме боли, устата ми е пресъхнала от снощното вино и единственото, което искам, е да си легна и да спя два дена. Гаврилич върти кутията цигари в ръцете си.
- Какво се цупиш, ма другарко? – казва ми.
- Ми, къде ше ходим ся, бе! Егати и селския туризъм! Аз съм рожба на стоманобетона и стъклопакета, не искам на село!
Слона се изхилва и ме тупва приятелски по гърба:
- Ма ние с Гаврилич сме стоманобетон, бе! От кръста нагоре. Надолу сме стъклопакет!
Всички се разхилваме. Без Танчето, която изглежда като прегазена от каруца круша.
На другия ден тръгваме както сме се разбрали, въпреки вкисналото ми настроение. Гаврилич кара, ние със Слона седим отзад и играем на филми. Разбивам го. После спорим кой е най-добрият Джеймс Бонд и докато му обяснявам разпалено какво неокастрено „дръво“ е Даниъл Крейг, Гаврилич извиква:
- Какви са тия простотии ся, бе!
Сепваме се и поглеждаме напред, пътят е преграден от полицейски коли, които са блеснали пред нас като житата, полицаи се пъчат гордо и подръпват дъното на униформените си панталони, почесват се по тила и плюят на асфалта. Един чичак с мустаци и палка ни маха, сочейки страничен път, откъдето очевидно ни подканя да минем.
- Къде натам, бе, мама му стара! – псува Гаврилич и ние със Слона се натопорчваме, даже побесняваме леко и изпъваме вратове, никак не ни се харесва тая работа, да ни отклоняват от правия път и да провалят плана ни за селски туризъм с много водка, вино и сланина на скара.
- Гаврилич, ма я ги мачкай тия, бе! – прогърмява гласът на Слона и Гаврилич се смръщва, прифучава със свистене край една от полицейските коли, килната кокетно встрани от пътя, хвърля ѝ гневен поглед и свива по посочения маршрут.
Гложди ме ужасно чувство. Няма да свърши добре това, мисля си. Смълчали сме се, аз гриза нервно кожената дръжка на чантата си, а Слона барабани с пръсти по стъклото.
- Ай, много важно. И оттук ще стигнем – казва.
Ние с Гаврилич поклащаме глава, трезвият ум у нас е надделял и чертае в поизтръпналите ни мозъци апокалиптични картини на изядени от мечки и отвлечени от разбойници туристи. Или, всъщност, първо отвлечени от разбойници и после изядени от мечки. Така май е по-справедливо.
- Казвах ви аз да си стоим при Танчето! – натъртвам сърдито. – На ви ся! На село ще ми ходят! Сланина на огън ще ми пекат! Гаче ли свършиха водката и виното в града!
Ядосана съм. Идва ми да им плесна по един задвратник, но прекалено ги обичам, а те прекрасно знаят това. Както и знаят, че преигравам. Защото дълбоко в хипарската си, неукротима душа, съм развълнувана като малко дете от неочакваното приключение.
- Ай стига, ма! – скастря ме Гаврилич. – Да не сме на Марс! Е го пътя, ся ще стигнем!
Слона измъква от джоба на седалката стара, оръфана пътна карта, оглежда я авторитетно и бучва пръст в центъра ѝ.
- Е го Цилково! Е ни нас! Гаврилич, дръж курса!
Успокояваме се и се ухилваме, изпускаме по една въздишка и подновяваме спора за Джеймс Бонд. Караме към час и половина по пътя, блещим се в живописните картини наоколо, красиво е, много красиво, чак магично по някакъв начин и сами не усещаме как сме се умълчали и просто зяпаме в захлас.
- Какви са тия простотии ся, бе! – извиква се за втори път в рамките на деня Гаврилич, а това вече е сериозно, набива яки спирачки и двамата със Слона подскачаме като обрулени ябълки на задната седалка, аз се праскам в страничния прозорец и звезди, колкото комети, излизат посред бял ден пред взора ми.
- Мама му стара! – изкрещява Слона.
- Мама му стара! – изкрещявам аз.
- Да, мама му стара! – изкрещява и Гаврилич.
Търкам главата си и се пуля, всички се пулим, а пред колата стои девойче като от приказките. Ефирно и красиво, с дълга руса коса, падаща свободолюбиво по момичешкия му гръб и дълбоки кафяви очи, които се взират през оплютото от мухи стъкло в нас, докато ние се взираме обратно в нея. С изрязани около дупето избелели къси панталонки е и двамата кавалери в колата се надуват като риба-балон и изопват гърбове, брадите им щръкват, други неща - също и въздухът се сгъстява от бликащ на вълни тестостерон.
- Момчета, хич не си го и помисляйте! – заявявам им. – Нали се сещате кого търсеше полицията там долу?
Двамата ме поглеждат пуфтейки, цъкат с усти и въртят очи в стил „Ма как можа да кажеш такава глупост, бе!“ и докато се усетя, Слона е излязъл от колата и с обигран жест се е поклонил на девойчето, канейки го в колата. Аз, разбира се, съм бясна. А девойчето никак не се колебае. Скоква вътре като млада козичка, намърдва се палаво между мен и Слона и започва да чурулика. Гаврилич кара веселяшката, пуснал е музика и потропва по кормилото, Слона е във вихъра си, а аз съм потънала в седалката като гъба мухоморка, сгазена от семейство лисици.
- А Цилково натам ли е? – питам любезно момичето, докато правя пъклени планове как да го изхвърля през затворения прозорец.
- Ааа, не, Цилково не е натам – ведро отговаря тя. – Натам е Джерково. Цилково е в съвсем друга посока, по този път няма да го стигнете.
- Ето! – виквам им – Казвах ви аз да си стоим при Танчето!
- Аз живея в Джерково – писука пилето – ако искате, елате на гости, къщата ми е голяма, мамини и татини ги няма, отидоха в Гоце Делчев, утре ще си дойдат.
Мъжете сучат бради и мустаци, точат лиги и преди да се усетя, Слона я е гепил през рамото и пеят пиянски песни, по-точно - той, де, тя просто писука, а Гаврилич натиска ентусиазирано газта. Стигаме Джерково за нула време.
- А бабата? – питам ги гневно. – Какво ще прави бабата в Цилково, дето ни чака, постлала черги, разпънала трапеза и трикраки столчета и метнала тутманик в печката. М? Нали щяхме да оказваме подкрепа на селския туризъм за оцеляването на изнемощелия селски труженик, на честния селски човек? Какво стана?
Никой не ме чува.
- Ей тук! – сочи девойчето, спираме пред белосана къща и се изсипваме отпред, докато три баби ни гледат през улицата и си шушукат намръщени. Скупчили са се на една пейка и се вижда, че нас обсъждат, привели са се напред като натежали житни класове и жужат на вятъра. Все още не мога да повярвам, че всичко това се случва, леко тревожно ми е и току повдигам вежди, аха да кажа нещо, но никой не ми обръща внимание. Мъжете са прекалено заети да гледат в задника на девойката от Джерково, времето е лежерно-слънчево, уикендът ни зове с бумтяща настоятелност и всичко е „найс енд лавли“. Поне на пръв поглед.
Влизаме в селската къща, всъщност, съвсем прилично изглежда, девойчето подтичва пред нас и ни води до притъмнена с плътни пердета стая, диванът и фотьойлите са завити с голям памучен чаршаф, а върху телевизора има ковьорче като от филмите с Парцалев. „Не е истина това…“, мисля си.
- Мама е много чистотна – казва клечкавата – и не ни дава да седим по мебелите. Затуй ги е завила.
Леко озадачени сме, но можеш ли да кажеш нещо срещу логиката на чистофайника… Слона присяда с пуфтене върху чаршафа току на ръба на дивана и почти настава неловко мълчание, което Гаврилич отклонява в посока „три бири от хладилника“ с вродения си такт и внимание. Оназ хуква към другите стаи, лута се нещо, трополи, удря се в мебелите, докато накрая пристига с две бири.
- Няма повече – казва и мига с клепки като изнемощяла пеперуда.
Аз отстъпвам благородно на мъжете, които засмукват жадно бутилките.
- И какво ще правим сега? – питам леко натъртено, усмихнала съм се изкуствено като говорителка по телевизията и ми иде да ги удуша и увия в чаршафа.
- Чакай да си пийнем бирите, ма другарко – вика ми Гаврилич.
Аз барабаня с крак по пода, оглеждам се изнервено и си представям как от килера изскача с мръсна газ опърпан хайдутин с пушка кремъклийка и ни просва на пода, събира всичките ни пари, сланина, водка и вино и ни оставя гладни, жадни и дрипави насред идиотското Джерково. И докато си драматизирам в главата, девойката избухва в сълзи. Ей така, както си стои насред стаята привидно спокойно, изведнъж изригва като гейзер, писва колкото ѝ глас държи, а от очите ѝ потичат истински крокодилски сълзи. Егати! Ние сме в шок. Слона скача в потрес от дивана, катурва бирата, която шурва напоително върху чаршафа и най-паче, върху дивана и всички гледаме с разширени от ужас очи как петното се уголемява и уголемява и пилето с късите панталонки писва още по-силно. Гаврилич също се спуска към нея, двамата почват да се суетят, виждам ги как са се препотили и оцъклили и наблюденията ми, че мъжете стават абсолютно безпомощни и неадекватни пред женските сълзи, се затвърждават.
- Я тихо! – извиквам кански с цел да въдворя някакъв ред. Все пак съм вряла и кипяла в тоя живот, няма да позволя пертурбациите на някакви 18 годишни пикли да предизвикват хаос в подреденото ми ежедневие и съзнание. Девойката млъква, сякаш с брадва са отсекли езика ѝ. Чува се само сподавеното „къл-къл-къл“ на бирената бутилка, която продължава деликатно да подмокря дивана. Слона и Гаврилич стоят мирно като кашици пред поход и чакат заповеди.
- Я донеси една чаша вода – казвам на клечкавата, за да имам време да помисля и тя хуква към другите стаи, преглъщайки сълзи и сополи, блъска се наново в мебелите и трополи и накрая се връща с чаша вода в ръка.
- Пий ся – заповядвам ѝ и тя пие послушно, вадички се стичат по брадичката ѝ и потъват в ефирното пространство между момичешките ѝ гърди. Изпива водата и виждам как поема дълбоко въздух, засилва се, леко се надува и аха да гракне пак.
- Шът! – виквам и тя се спишва, поглежда ме объркано и притреперва с устни, готови да се извият в нов рев, ако се наложи.
- Сядай ся и казвай – заповядвам. И тя сяда и казва. Костадин бил гаджето ѝ. Добро момче бил, не бил виновен, ма те нарочно него набедили, щото така им изнасяло. Колата му свили и с нея наркотик пренасяли, ма той нищо общо нямал, никога такива неща не бил правил, ето, тя в собствения си живот се кълняла, в живота на майка си се кълняла, че нищо общо нямал, те просто колата му свили.
Леко съм се напрегнала, да не кажа, ядосала, виждам, че и момчетата са напрегнати, гледат тревожно ту мен, ту нея. Слона е смръщил вежди, скръстил е ръце на гърдите си, а Гаврилич току отваря уста да каже нещо, но ревлата не млъква, каканиже като латерна и той кавалерски не я прекъсва.
Не ми харесва тая работа. Иде ми да ги ошамаря всичките, не мога да повярвам в какво се превръща селската ни екскурзия с кротки амбиции за сланина на скара, вино, водка, а който иска – и ракия. Чудя се какво смята да изкрънчи от нас таз девойка. Очевидно търси изход по крайно нелеп начин. Може би алиби за Костадин. О, да, със сигурност търси алиби за Костадин и ние, градските гарги, долетели ненадейно, можем да му го осигурим.
- Тръгвайте! – отсичам рязко и Слона и Гаврилич ме поглеждат с леко колебание, хем искат да помогнат на късите панталонки, хем не искат да се забъркват в селски каши и яхнии.
- Марш, бе! – виквам и те стават чинно, леко гузни, защото, все пак, са виновни да стигнем дотук.
И докато Гаврилич се опитва безуспешно и безсмислено да попие петното от бира върху дивана, Слона тръгва ядно навън. И тогава настава адът. Оглушителен шум избухва в притихналата къща, външната врата се спрасква, направо става на тресчици, които се разхвърчават по коридора и нахлуват в дневната, посипват се по пода и върху белия чаршаф, а в къщата и в стаята и навсякъде нахлуват черни нинджи с каски на главите и май имат оръжие, господи, със сигурност държат някакво оръжие и тежките им обувки бумтят по пода, докато те крещят като полудели:
- Стой, не мърдай!
Стоя и не мърдам, сърцето ми бие някъде в ахилесовата пета, усещам как ей сега ще се измъкне през пръстите на левия ми крак и ще хукне навън и това ще е краят, защото ми е ясно, че няма как да продължавам да живея без сърце. Парализирана съм, с крайчеца на окото си виждам, че момчета също са парализирани, нинджите ги обграждат, извиват ръцете им зад гърба, моите също.
„Ех, Елено, що филми си изгледала“, мисля си. „И ей те ся, в истински филм. „Джеймс Бонд и късите панталонки“. Нинджите ми крещят да застана до стената, ма какво ти заставане, каква ти стена, хе-хе, аз съм се забила като жертвен кол в центъра на стаята и с топ не мож‘ ме помести. Не знам какво се случва с краката ми, тежат като торби с цимент, и да искам да избягам, няма как, щото съм станала ненадеен инвалид. При мен идва един нинджа, виждам очите му през затъмненото стъкло на каската, гледа ме страховито, ма аз си свирукам, какво ме гледаш, бе, та аз не мога да мръдна, инвалид съм! „Само дано не се напикая“, мисля си, няма да преживея срама да се напикая от страх, а ето в този момент усещам как ми се пикае.
- Може ли да отида да пикая? – питам невинно като бяла гургулица и чак сама се учудвам на нахалството си.
Тоя, дето държи ръцете ми зад гърба, ме побутва напред към стената.
- Не мога да ходя, бе! - виквам му аз, но на него очевидно не му пука и продължава да ме бута. – Искам да пикая! – продължавам да дудна. – Ше се напикая, ей! – заплашвам ги, но никой не ми отговаря.
Почти ме изнасят до стената и ни подреждат там: мен, Късите панталонки, Гаврилич и Слона.
„Божке, ще ни разстрелят“, мисля си. „Ето сега, като едни петрашевци ще погледнем смъртта и дулата на пушките в очите, ще чуем присъдите и ще се напикаем от страх.“
Не ни разстрелват. Поне засега. Нинджите се суетят напред-назад, катурват столове, вадят шкафове и ги изсипват по земята, един дръпва чаршафа от дивана, качва се с калните си обуща отгоре, за да погледне какво има отзад, а аз съм ужасена, мисля само за чистофайницата-майка и за това как ще припадне като види любимия си диван с огромно петно от бира и омазан до ушите с кал. Държат ни така до стената с часове. Или поне на мен така ми се струва. Крещят къде бил Костадин и къде били наркотиците. Продължава да ми се пикае. Гледам с периферното си зрение към Слона, мигам усилено с клепки и му пращам сигнали на морзовата азбука, ма той бъкел не разбира, взира се смръщено напред и сумти. Гаврилич споменава от време на време, че сме имали право на адвокат, заплашва ги даже, че ей ся щял да се обади на адвокат Николов, само дето не го знам откъде ще се обади, по тръбите на парното ли, щото са ни взели телефоните. Обзема ме все по-голяма паника, пикае ми се неистово и съм на път да изпадна в истерия, когато един от нинджите влиза и казва нещо на останалите, те се зашушват, един идва и подкарва Късите панталонки навън и всички изведнъж излизат и ни оставят сами и немили-недраги да висим като прани гащи до стената.
- Не мога да издържам, отивам да пикая! – виквам и се юрвам да търся тоалетна под угрозата да бъда разстреляна брутално и безмилостно насред селската къща. Представям си некролога си, на който пише: „Елена, която умря геройски, тичайки към тоалетната.“ Подозрително тихо е навсякъде, виждам в коридора врата с момченце, пикаещо в гърне, мушвам се вътре и свършвам най-важната за този момент работа в живота си. Връщам се в дневната, а Слона и Гаврилич продължават да стоят до стената. Няма никой.
- Какво стоите там, бе! – казвам им и те изведнъж излизат от ступора, в който са изпаднали, раздвижват схванати стави и проскърцвайки, тръгват към изхода. Но, не било писано толкова леко да се измъкнем. Нахълтва цивилен нинджа и ни паркира на дивана. Започва едни разпити, едни намеци, едни обяснения, накрая се уверява, че сме невинни като девственици и ни пуска да си ходим. Само показания искал от нас. Оказва се, че вече били заловили Костадин, който си бил признал всичко и се оказал не толкова невинен, колкото нас. И себе си и наркотика предал, а за нас казал, че идея си няма кои сме, та се наложило Късите панталонки да дават разяснения.
Отново сме в колата, пътуваме си по пътя, а Слона гледа отново оръфаната карта.
- Цилково ни зове! – извиква се гръмко и ми подава бутилката с водка, тази така животворна течност.


Публикувано от Administrator на 21.09.2020 @ 17:08:22 



Сродни връзки

» Повече за
   Хумор и сатира

» Материали от
   ElenaZelena

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

10.04.2021 год. / 22:16:59 часа

добави твой текст
"Слона, Гаврилич и моя милост (в главните роли mamontovo_dyrvo и verysmallanimal)" | Вход | 5 коментара (9 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Слона, Гаврилич и моя милост (в главните роли mamontovo_dyrvo и verysmallanimal)
от verysmallanimal на 21.09.2020 @ 21:07:59
(Профил | Изпрати бележка)
От известно време се зачитам в текстовете на другарката Зелена и все повече ми харесват. И няма конфликт на интереси, защото някои герои са малко омаскарени... :) :) :)


RE: Слона, Гаврилич и моя милост (в главните роли
от mariq-desislava на 22.09.2020 @ 14:31:41
(Профил | Изпрати бележка)
Толкова много се смях, че чак детето дойде да провери на какво се дължи това гръмовно кикотене. Благодаря за удоволствието.:)


RE: Слона, Гаврилич и моя милост (в главните роли
от kameja на 22.09.2020 @ 15:22:03
(Профил | Изпрати бележка)
Страхотно е, супер забавно и свежо!


RE: Слона, Гаврилич и моя милост (в главните роли
от Markoni55 на 22.09.2020 @ 17:26:59
(Профил | Изпрати бележка)
Елена, в страхотна компания си се втъкнала...с тях само екшъни и сценарии за филми....


RE: Слона, Гаврилич и моя милост (в главните роли
от Markoni55 на 22.09.2020 @ 17:27:04
(Профил | Изпрати бележка)
Елена, в страхотна компания си се втъкнала...с тях само екшъни и сценарии за филми....