автор: mitkoeapostolov

И ето ме днес, светец за пред Бога.
По целия път, кой до мене вървя?
Кой ми помогна когато не можех
доброто от злото в света да деля?

„Не кради”. „Ама количката на това дете е толкова хубава” – представя ми се Дяволът още в детската градина. После явно се е представил и на други, защото едно по-голямо от мен момче ме удря през ръцете и ми я взима. От тогава вещ не съм крал.
„Не пуши”. „Виж този мъж колко смел изглежда с цигара в уста” – пъчи се Дяволът. „Пробвай и ти”. С нетърпение следвам мъжа по пътеката, докато най-накрая той хвърля угарката си. Вземам я с трепереща ръка и засмуквам недогорелия фас. На пет съм. От тогава, не съм пушил.
„Не взимай наркотици”. „Вземи си” – предлага Дяволът – „Нямаш представа каква вселена ще ти се открие”. Взимам. Никаква вселена не се открива. От тогава не съм взимал.
„За някои хора най-трудно е да не вземат това, от което нямат нужда”. „Имаш нужда от тези файлове” – уверява ме Дяволът когато напускам работа в министерството – „Все някога ще ти потрябват за нещо”. Свалям файловете и получавам официално предупреждение от отдел „Сигурност”, че ако не докажа, че съм ги изтрил, ще ме съдят. От тогава, ненужна информация, не съм вземал.
„Не се самозадоволявай, не гледай порно” – настоява Свети Августин. „Ако знаеш само на какви мръсотии са способни тези кучки” – кикоти се Дяволът и хич не го е еня. „Все пак двайсет канала са това”. Натискам копчето и…
„Не прелюбодействай”. „Но на света има толкова много красиви жени. Ами ако следващата е по-добра?” – шепти Дяволът и продължава – „За по-сигурно своята запази, пък чуждите си ги върти както искаш”. Речено-сторено. От тогава не съм прелюбодействал.
„Не пожелавай жената на ближния”. „Че то това е голямата тръпка” – смее се Дяволът. Пожелавам я. И е наистина толкова вкусна… за миг. От тогава жената на ближния не съм пожелавал.
„Не убивай”. „Е, душевното убийство не се брои за убийство, нали?” – обяснява ми вещо Дяволът. Оставям, подвеждам, зарязвам близки хора, които ме обичат. Убивам ги във живота си. От тогава… не знам какво от тогава.
„Не лъжи”. „Какво е лъжа?” – пита ме Дяволът. – „Истина няма. Каквото е истина днес, утре ще е лъжа. Не се напрягай с временни истини”. И почвам да лъжа. И ми става хубаво. Не се казвам Георги а Джордж, не съм българин, а датчанин. Не съм беден, а богат. Не ми се пише, а ми се върти частен бизнес. Не ми се живее на село, живее ми се в града. И най-голямата лъжа – „Обичам, те”, когато не обичам. Така научавам какво е лъжа – да чувстваш едно, а да говориш или правиш друго.
Дяволът не лъже. В това е неговата сила. Всичко, което казва, е истина. Удоволствията, които обещава са истински… но за ден, за два, за година. След тях обаче остава пустота.

Не прави това, не прави онова,
това ли е Господа твой?
По-добре върви с мен, Сатана,
защо ти е скучен покой?

„Не, не, не” – вика Дяволът – „Това е приказката на Господ. А защо те е изпратил на Земята? Защо ти е дал тяло? За да сгрешиишш…”. И греша… Но всяка моя грешка ме води по-близо до Бога – смирение, вяра, любов – осъзнавам пълният им смисъл чак когато изцяло съм отдал душата си на Дявола. Също като Анди Дюфрейн от „Изкуплението Шоушенк”, Дяволът ме прекарва през река от лайна, за да изляза от другия ѝ край по-чист от ангел.
Днес, когато грешките и греховете изглеждат зад мен и душата ми се готви да се извиси, Дяволът седи скрит в ъгъла и ми напомня, че винаги съществува още едно, последно изкушение – да стана светец и да съдя другите за своите дела.