автор: mariq-desislava

По заревото на лицето му
се търкалят първите есенни отломки -
облачен креп под изпочупените
дъждовни нокти.

Не се разсейва в търсене
на безразборни основания за любов.

Тънкоребрени възторгнати ветрове
мъждукат в привидната му праведност,
пепелища извиват стонове там,
където безсилно пристъпва.

Без изнежени дяволи,
без омърлушени богове,
в гибелните ми светове снове
и ругае килията,
която сам издигна
в собственото си сърце.

Не е достатъчно да го обичам,
той и без друго не вярва в това.
Стига ми само да целувам
неизброимите му рани,
пълни с дрезгаво стаени мрачини
и да го слушам как повтаря:
- Остани.
Дори когато свършат земните ми дни.