Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 450
ХуЛитери: 3
Всичко: 453

Онлайн сега:
:: Albatros
:: steelsoul
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаУбийството на госпожа Нимсдорф
раздел: Избрано проза
автор: Heel

Времето се развали по обяд, тъкмо когато дърводелецът Роналд се бе наканил да убие госпожа Нимсдорф. Дъждът бе слаб и те не си взеха чадъри. Тръгнаха по каменистата пътека, водеща към върха на хълма. Не разговаряха, бяха потънали в мрачните си мисли. След смъртта на съпруга й, Анеке Нимсдорф бе изпаднала в депресия и неколкократно бе обявявала на всеуслошание, че не й се живее. Така че Роналд не се чувстваше особено гузен, че ще й отнеме живота.
Трябваше да се премахне една изгнилата пейка. Незнайно защо госпожата бе настояла да придружи Роналд. Иначе двамата рядко разговаряха. Разликата в социалното им положение бе твърде голяма. Той си вършеше съвестно дърводелската работа, а тя му плащаше добре и в уговорените срокове. На пръв поглед всичко в отношенията им бе наред.
Анеке изглеждаше добре в семплата си зелена рокля. Тънката й талия бе стегната с широк кожен колан. Тъмнорусата й, леко червенееща коса, бе сплетена на плитка и се полюшваше като махало при всяка крачка. Дървените й обувки потропваха по камънака в унил ритъм. Милото й луничаво лице, както обикновено напоследък, излъчваше безмерно отегчение. Тя не можеше да прежали съпруга си, който си бе отишъл без време от туберкулоза.
Дърводелецът не питаеше лоши чувства към нея, а и я намираше за привлекателна физически, но това не намаляваше решимостта му да я убие.
Преди няколко години той бе взел заем от господин Нимсдорф, за да си направи работилница. За жалост обаче работилницата бе изгоряла при пожар и той не бе успял да изплати заема. Смъртта на Нимсдорф му бе дала надежда, че няма да се наложи да плаща, още повече че Анеке явно не бе наясно с делата на съпруга си, но… един адвокат бе размътил водата. Гаднярът я бе подканил да се разрови в документите на съпруга си. Тоест имаше голяма опасност заемът да излезе наяве.
Планът бе да я прасне с чука в тила, а после да изтърколи тялото й надолу по склона. Всички щяха да си помислят, че тя се е самоубила. Вероятността някой да стане свидетел на убийството на практика бе нулева, Защото тези земи бяха собственост на Анеке и никой не припарваше до тях. Е, можеха да го видят на излизане, но… кой ли би обърнал внимание на това. Та нали той често идваше да прави ремонти в дома на семейство Нимсдорф.
Роналд не бе злобен човек, просто бе груб и практичен по природа и нямаше страх от Бог заради безбройните разочарования, белязали живота му. Не смяташе, че е голямо престъпление да пречука човек, на когото бездруго не му се живее. В същото време му бе малко мъчно за Анеке, която винаги се бе отнасяла мило с него. Това убийство бе предопределено от обстоятелствата, то бе работа, която трябва да се свърши съвестно. Все пак тя бе човек…не животно, подготвено за заколение.
Анеке спря до изгнилата пейка и я побутна с ръка. После се загледа в далечината, където река Дреес надничаше с тъмносините си води през воала от фина мъгла. Гледката бе мрачна и някак злокобно величествена.
Роналд извади чука от сандъчето и го претегли в ръката си. Хубав инструмент, който му бе служил вярно повече от пет години. Ето и удобния момент… Скръстила ръце на гърдите си, тя се взираше в хоризонта и, естествено, изобщо не предполагаше, че някой й мисли лошото. Дърводелецът си каза, че лошото за едни е добро за други и замахна…
В този момент Анеке наведе леко глава, стресната от гущера, който прошумоля в близките храсталаци. Вместо в тила, чукът се стовари във врата й. Чу се остро изпращяване. Анеке изписка и се свлече като стрък трева, прерязан от острието на коса. Падна по гръб и застина за миг, после започна да приритва с десния крак. Клепачите й бяха затворени, но си личеше, че очните ябълки отдолу се въртят неконтролируемо. Устата й бе зейнала в безмълвен писък.
Роналд понечи да замахне още веднъж, но се отказа. Трепереше, нямаше сили да я довърши. Захвърли ядосано чука. Не бе предполагал, че да убиеш е толкова трудно. Уж всичко бе преценил… уж бе подготвен психически… но едно помръдване бе развалило всичко. Тя не бе получила смъртоносния удар, която й се полагаше. Все пак се замоли наум тя да благоволи да свърши, по възможност кротко. Защото това нейно приритване с крак му късаше нервите…
Изведнъж тя се ококори. Сините й очи гледаха учудено и уплашено. Роналд пристъпваше нервно, идеше му да побегне. За пръв път в живота си се чувстваше като пълен идиот.
– Какво стана? – попита тя и прокара трепереща длан по челото си.
Навел виновно глава, Роналд мълчеше.
– Какво стана, Роналд? – настоя тя.
– Не знаете ли?
– Не.
– Ами … май се подхлъзнахте и паднахте.
– Не си спомням. Бях се загледала в далечината и изведнъж небето притъмня и ме заболя адски главата.
– Подхлъзнахте се й паднахте, госпожо Нимсдорф. И си ударихте главата.
– Само това ми липсваше. Боли! Моля те, помогни ми, Роналд. Струва ми се, че… умирам.
– О! Не мърдайте! Не бива да се движите!
– Аз … нещо не е наред с краката ми.
– Спокойно, всичко ще се оправи, госпожо Нимсдорф.
Тя изпъшка и затвори очи. Лицето й бе смъртнобледо.
Дърводелецът вече се бе отказал от пъклените си намерения. Незнайно защо мислите му бяха насочени изцяло към това как да помогне. Радваше се, че тя не е разбрала, че той се е опитал да я убие.
Анеке плака, после се напика, после направи отчаян опит да се надигне на лакти. Обаче тялото й не я слушаше. Главата й бе застинала извита на една страна по плашещо неестествен начин. Приритванията на десния крак постепенно затихваха.
След като прибра чука си, Роналд подхвана ранената и я вдигна, като придържаше с длан изкривения й, вече отекъл и посинял врат. Анеке не можа да понесе местенето – нададе вой, после подбели очи и припадна. Той я занесе в къщата и я положи на леглото в голямата спалня. Метна се на коня си и тръгна да търси доктор. Чувстваше, че постъпва правилно, но същевременно вината го смазваше. Каза си, че заслужава да гние в затвора. Все пак, когато се върна, взе ключовете на Анеке и отключи с тях сейфа. Изпита огромно облекчение, докато гореше документите за заема.
Докторът се изказа много скептично, когато видя в какво състояние е Анеке Нимсдорф. Предположи, че тя до няколко дена ще умре. Единственото, което направи, бе да понамести врата й и да го обездвижи с нещо като яка от дебела волска кожа. Не й даде обезболяващи с мотива, че те биха попречили на борбата й за живот. Изведнъж се получи така, че върху Роналд, като близък на семейство Нимсдорф човек, се стовариха куп отговорности. Той намери болногледачка и се зае с поддръжката на имотите. А роднините на Анеке само чакаха да дойде моментът, в който ще се облажат от наследството.
Анеке само лежеше и охкаше. Трудно движеше ръцете си, а краката й бяха почти парализирани. Потискащо бе да я гледа човек как се мъчи. Роналд си казваше, че трябва да я задуши с възглавница, но все не намираше кураж да довърши започнатото.
След месец обаче настъпи подобрение. Анеке започна да се възстановява. Болките намаляха, а десните й крайници възвърнаха част от чувствителността си. Докторът много се учуди на това благоприятно развитие на нещата. Каза, че е намесена висша сила. Роналд искрено се зарадва. От друга страна обаче вината започна да го разяжда още по-силно. Подобрението сякаш доказваше, че Анеке не е заслужавала да умре. „Ще се пържа в ада“ – мислеше си дърводелецът и клатеше тъжно глава.
Анеке започна да се надига и да сяда. Хранеше се добре и правеше упражненията, които й бе показал докторът. Но лявата ръка и левият крак продължаваха да не я слушат. Ръката си обикновено държеше присвита към гърдите, така й бе най-удобно. Тъжна гледка.
– Няма повече да лежа! – обяви един ден Анеке и изгледа строго Роналд. – Направи ми патерици!
– Ама вие не можете да ползвате лявата си ръка!
– Ще се науча да я ползвам.
– Радва ме желанието ви за живот. След смъртта на господин Нимсдорф приличахте на човек, който се е предал. Наистина се радвам.
– Промениха се нещата. Инцидентът ме промени. А ти, ти, Роналд си… прекрасен човек. Без твоята помощ…
– Не говорете така! – изсумтя мъжът. Струваше му се, че чувството за вина ще го задуши.
Роналд направи една обикновена патерица и една специална, с няколко поддържащи колана, която да може да бъде ползвана от полупарализирана ръка.
Така една събота, под бурните ръкопляскания на болногледачката и на Роналд, Анеке се изправи и започна да ходи. Левият й крак се гънеше в коляното и стъпалото му се кривеше застрашително, но все пак успяваше да носи част от тежестта на тялото. Главата й винаги стоеше наклонена наляво, като резултат от зараснали накриво прешлени. Анеке се усмихваше, може би не осъзнаваше колко тъжна гледка представлява. А на Роналд му се прииска да коленичи пред нея, да си признае всичко и да я помоли за прошка. Така и не събра нужния кураж. Той направи още някои подобрения – възглавничка, която да придържа врата й и сабо с каишка отзад, което да не изпада от засегнатото от пареза стъпало.
По-нататъшно подобрение Анеке не успя да постигне. Колкото й да се раздвижваше, левите й крайници си останаха почти неизползваеми. Това на пръв поглед не я измъчваше. Тя можеше да изкара почти цял ден на крак и да върши домакинска работа. Всяка неделя ходеше на църква, изминавайки пеш цял километър. Местните постепенно свикнаха с недъга й и престанаха да я гледат с нездраво любопитство. А Роналд продължаваше да се грижи за имотите така, сякаш им е стопанин, за което редовно получаваше похвали. Двамата живееха под един покрив, почти като съпруг и съпруга, почти. Но една вечер това се промени.
Анеке почука на врата на стаята на Роналд и влезе. Изглеждаше напрегната и по-скована от обикновено. Сабото й се тътрузеше по пода, издавайки неприятен стържещ звук. Тя се приближи до Роналд, който се надигна от леглото и захвърли книгата, в която се бе зачел.
– Роналд, имам нужда от ласки – каза тя и го загледа преценяващо с невинните си сини очи.
– Госпожо Нимсдорф… аз…
– Ако ме намираш за отвратителна, забрави казаното току-що от мен. Просто ти споделих един факт. Не си задължен…
В този момент той осъзна, че я желае, и то силно. Съзнанието му изведнъж се прочисти от обърканите мисли. Той стана, придърпа я към себе си и я целуна. Примижавайки, тя се отпусна в ръцете му и изохка. Легнаха на леглото и тя задърпа припряно ремъците, с които патерицата бе привързана към лявата й ръка. Роналд й помогна да се освободи, помогна й и да събуе сабото с каишката. Поразеното от пареза стъпало клюмна на една страна и той го погали, сякаш в опит да му вдъхне живот. Целуваха се, докато се събличаха. Тя бе жална гледка с тази присвитата си към гърдите ръка, която не можеше да се ползва за прегръщане. Но иначе тялото й бе запазило перфектните си форми. Прекараха незабравима нощ. Заспаха рано сутринта, съвсем капнали от умора.
През следващите месеци бяха неразделни и денем и нощем. Нямаха нужда от нищо друго, освен от това да са заедно. Така поне изглеждаше.
Всичко бе наред, докато Анеке Нимсдорф не реши да повдигне един специфичен въпрос. Беше Коледа и навън валеше проливен дъжд. Анеке отказа предложената й с усмивка чаша вино и подхвърли:
– Нали се отказа от идеята да ме убиеш? – Очите й гледаха строго, но и някак тъжно.
– Какво?
– Нося дете в утробата си и не искам да умирам.
– Какво!
– Бременна съм, Роналд. Добре ме чу. – Дърводелецът се бе изчервил като рак. – Очаквам да получа отговор.
– Ти каза… докторът… амнезия.
– Знам, че ме удари с чук, Роналд. Заради заема. Между другото не си изгорил копията на документите.
– Анеке… прости ми.
– Няма проблем, Роналд, аз тогава исках да умра и дори очаквах да ме нападнеш. Не се притеснявай, няма да те предам на полицията. Всъщност благодарение на инцидента заобичах отново живота. Можеш да приемеш, че заемът е изплатен. Все пак ти положи много грижи за мен.
– Какво искаш? – изпелтечи той.
– Казах ти, искам да съм сигурна, че няма да ми посегнеш.
– Няма. Но защо ми сподели? Можеше да запазиш всичко в тайна?
– Аз не съм подло същество, Роналд. Истината трябва да излиза наяве. Винаги!
– Презираш ли ме?
– Да. Исках само да се сдобия с бебче. Съпругът ми не можеше…
– Защо ме провокираш?
– За да проверя колко си силен и смел – отвърна тя и се подсмихна.
Роналд изскочи като тапа навън, без да се облече и обуе. Дълго тича в дъжда. Копнееше да отиде в друг град, в друга държава, в друг свят по възможност.


Публикувано от Administrator на 05.09.2020 @ 22:48:13 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.06.2021 год. / 10:52:21 часа

добави твой текст
"Убийството на госпожа Нимсдорф" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.