автор: mitkoeapostolov

Обичам да пиша защото зная как да играя.
Зная какво се очаква от мен.
Първо от родителите. Осемнайсет години играх прилежен ученик и отговорен син. Научил съм всички реплики – кое какво предизвиква, как да избягвам нежелани ситуации, как да постигна, това което искам.
После от приятелите – зная какво е добър и отговорен приятел и съм способен да изиграя ролята идеално.
Зная как да бъда идеалния интимен партньор – какви думи да кажа, как да накарам човека да се почувства специален, кога да се усмихна, кога да замълча, как да възбудя и да бъда възбуден.
Зная какво очаква обществото от мен и как да го изпълня. Съзнавам как да съм изряден гражданин.
Зная как да съм отличен служител, да се представям на срещи с хора, да бъда уважаван и повишаван.
Зная вълшебната думичка, която отваря всички врати.
Но това че зная как да изиграя всички тези роли, не значи, че ми се играят, не значи, че съм щастлив, когато ги играя, не значи, че изобщо съзнавам кога играя и кога не.
Затова пиша. В писането нещата не е необходимо да са идеални. В писането мога да рисувам с цялата палитра от своите емоции – както положителните, така и отрицателните. Едновременно. Без да се притискам да е логично или приемливо. Писането най-близко отразява истинската ми същност – една объркана, топковидна, пирамидална безформеност с идеална форма. Когато пиша, страховете ми не са страшни, а радостите ми са истински.
Намирам иронията да съм истински в един измислен свят и измислен в истинския за доста забавна. Поклон пред вас, свещени букви, ваш’та мама мръсна.