Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: rhymefan
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13945

Онлайн са:
Анонимни: 429
ХуЛитери: 0
Всичко: 429

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2021 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаГоспожицата
раздел: Избрано проза
автор: Heel

Косьо не беше от най-добрите ученици. Но бе умен и когато успееше да се концентрира, изкарваше отлични оценки. Трябваше някой да го ръчка. Всъщност не са ли повечето деца така? Родителите му бяха твърде заети и не му обръщаха голямо внимание, затова пък Госпожицата правеше всичко по силите си да го „придърпа“ нагоре към „елита“ на класа.
Госпожицата бе учителка по български език. Макар да бе млада, тя успя да спечели уважението на колегите си, а учениците, повечето от които първоначално не я вземаха много насериозно, бързо-бързо разбраха, че с нея шега не бива. Тя бе взела професията си присърце и бе готова буквално да мачка, когато някой си позволеше да руши дисциплината. Дори хулиганът, чийто баща бе преуспяващ лихвар, осъзна, че трябва да си наляга парцалите в часовете по български език.
Иначе тя бе с либерални разбирания и често прилагаше необичайни подходи при обучението; дори нямаше нищо против привидната анархия, стига тя да можеше да провокира задълбочено мислене. Някои я обичаха, други я мразеха, но дори тези, които я мразеха, постепенно се убедиха, че целите й са благородни. Госпожицата искаше да изгради мислещи, амбициозни личности.
Косьо изпитваше респект към Госпожицата. Може би подсъзнателно се досещаше, че тя се стреми да му помогне да напредва във всички области на живота. Харесваше я. Плашеше се от смръщените й вежди при мърляво написани домашни и засияваше, когато разцъфнеше доволната й усмивка. Заради нея десетгодишното момче се чувстваше задължено да се представя добре в учението. И не на последно място, Госпожицата бе красива. Обикновено носеше строги поли, дълги до средата на прасците, и семпли блузи. Почти всичките й обувки бяха с нисък ток. Сериозното й излъчване сякаш не пасваше с фината й, елегантна фигура, но това само малцина усещаха.
Момчето винаги се чувстваше леко напрегнато в нейните часове. Страх го бе да не я разочарова с незнание. От друга страна му бе приятно да гледа бодрата й походка и подбраното й с вкус облекло. Лицето й бе свежо и не изглеждаше по-старо от тези на ученичките от горните класове, а и бе възвисено от аурата на интелигентността. Косьо понякога сравняваше Госпожицата и майка си. И двете бяха красиви и умни, разликата бе в това, че с държанието си Госпожицата пораждаше у него необяснимо вълнение. Когато майка му го прегърнеше и целунеше, сърцето му не се затопляше така, както когато Госпожицата се усмихнеше, потупаше го по рамото и му кажеше, че си е написал съвестно домашното. Понякога Косьо си мислеше, че когато порасне, ще е хубаво да се ожени за жена като Госпожицата. Той все още не можеше да оцени подобаващо женствеността й, но навярно на някакво подсъзнателно ниво й се наслаждаваше. Хубаво му бе да я гледа и слуша. Тя бе любимата му учителка. Благодарение на нея той заобича литературата. Вече четеше поне по двайсет страници на ден.
Обаче един петъчен предиобед, по време на голямото междучасие, всичко се обърна с краката нагоре.
Пред входа на училището се бяха струпали много деца. Някои разговаряха кротко, други тичаха напред–назад и се смееха. Имаше и групичка учители, които бяха излезли да пушат. Изведнъж врявата бе заглушена от рева на приближаващ се автомобил. Всичко стана за секунди. Чу се писък, после изскърцаха спирачки и нещо изтопурка. Колата спря и в този момент настана неестествена тишина. Някой бе прегазен. Един от учителите на висок глас заповяда на учениците да се прибират в училището, после извади телефона си и започна трескаво да набира.
Косьо бе на двора и не разбра какво е станало. Но когато, подтикван от любопитство, се приближи до оградата, видя до тротоара тъмнозелената обувка на Госпожицата. Бе смачкана отпред, а токът й се бе сцепил и стоеше накриво. Момчето се спусна покрай оградата, приближавайки се към мястото на инцидента, но една тежка ръка го сграбчи за рамото и го избута настрани.
Докато воят на линейката заглъхваше в далечината, децата говореха, че някакво момиченце е изскочило на улицата, гонейки топката си, и че Госпожицата се е метнала към него, за да го спаси от връхлитащата кола. Момиченцето се отървало с ожулено коляно, а госпожицата била пометена и отхвърчала чак на отсрещния тротоар. Косьо се разплака. За пръв път в живота си се тревожеше толкова. Цял ден му бе криво, а когато се прибра вкъщи майка му го помисли за болен. Той й обясни какво е станало и поплака на скута й.
На другия ден директорът прекъсна заниманията по рисуване, за да обясни, че Госпожицата е в болница, че скоро ще се оправи и ще се върне на работа, че всичко било наред. Но Косьо знаеше, че когато възрастните кажат, че всичко е наред, обикновено нищо не е наред.
Веднага бе намерена заместница – кльощава жена на средна възраст с очила с дебели рамки. Тя преподаваше интересно и бе добра, но не бе вдъхновяваща като Госпожицата. Седмица по-късно се заговори, че някои от децата ще могат да отидат на свиждане на пострадалата. Но инициативата се провали. Тръгна слух, че тя не иска да вижда никого. Сърцето на Косьо се сви още повече. През главата му мина ужасната мисъл, че любимата му учителка ще умре. Трябваше непременно да й отиде на свиждане. Учителите отказаха да му кажат къде се лекува Госпожицата. Всичко било наред, нямало смисъл да я притеснява.
Косьо започна да се навърта край вратата на учителската стая. Надаваше ухо на разговорите. Един ден дочу следното:
– Ще отскоча утре да видя как е Поли.
– Добре, и аз ще дойда. Ще взема колата.
– Няма смисъл, „Трета градска“ е на три спирки оттук. Даже и пеша може да отидем.
– Хубаво.
Те очевидно говореха за Госпожицата – нейното име бе Полина Занева. Така Косьо се добра до информацията, която му бе нужна. Смяташе още същия ден да посети любимата си учителка и да й каже, че се моли за бързото й възстановяване.
Болницата посрещна момченцето с потискаща комбинация от мърморене на омърлушени хора, миризма на дезинфектанти и кънтене на стъпки по дългите коридори. Това място не му харесваше. То сякаш излъчваше болка, тревога и напрежение.
Една медицинска сестра го упъти къде е травматологията. Косьо влезе в отделението. Отваряше плахо вратите на стаите и надничаше. Оказа се, че Госпожицата е настанена в стая №3. Тя лежеше на леглото в дъното, до прозореца. Гледката бе стряскаща и в първия момент на Косьо му се прииска да побегне.
Краката й бяха вдигнати във вертикално положение. Зелените колани, омотани около глезените й, бяха свързани с висока метална рамка и сякаш дърпаха цялото й тяло нагоре. Седалищните й части висяха на няколко сантиметра над постелята. Под и над коленете имаше стегнати бинтови превръзки. Голата кожа бе нашарена с десетки синини. Босите й стъпала бяха застинали в изпънато положение. Всяко мускулче там изглеждаше напрегнато до скъсване. При Госпожицата нещата буквално се бяха обърнали с краката нагоре.
Тя бе забила поглед в тавана и не го забелязваше. Косьо се почувства като натрапник. Вече разбираше защо тя не иска да вижда никого. Буйната й къдрава коса бе загубила блясъка си и на места се бе сплела на възелчета. Лицето й бе изпито, неестествено бледо. От предишната й елегантност и чар нямаше и следа. Бе останала само предизвикваща съчувствие мъченическа красота.
На Косьо му се прииска да изтича до нея и да я прегърне, но се въздържа. Възмути се от факта, че тя, която от благоприличие винаги носеше строги поли и затворени обувки, сега е оголена по толкова неприличен начин. Не бе редно фините й стъпала с приятно розовеещи пети и пръсти да стърчат така назидателно към тавана и стройните й бедра да са изцяло на показ. Помисли си, че сегашното си състояние тя не може да ходи до тоалетната и затова не й дават да се храни и да пие вода. Потръпна от ужас. В този момент Госпожицата извърна глава и го погледна. Кафявите й очи бяха потъмнели почти до черно и сякаш не можеха да се фокусират.
Тя не го позна, не позна ученика, който я обожаваше. Косьо побягна. Спря чак в края на коридора, където бе стаята на медицинските сестри. Почука на вратата и влезе.
– Искам само да попитам дали има опасност Госпожицата да умре? – каза задъхано той.
Една от сестрите го загледа учудено.
– Коя госпожица?
– Моята… Полина Занева.
– Няма страшно, малкия, ще се оправи.
– Наистина?
– Да, не се тревожи. Тя ти е учителка, така ли?
– Да.
– Хубаво, че си дошъл да я видиш, но отсега нататък идвай само в часовете за свиждане.
– Добре. Давате ли й храна и вода?
– Разбира се.
– Защо е в такова положение? Защо краката й…
– Изтегляме ги, защото са счупени. Костните отломъци не трябва да се търкат един в друг.
– Главата й добре ли е? Тя… не ме позна.
– Добре е. Малко е замаяна, но това е от лекарствата.
– Ще може ли да преподава отново?
– Ще може, но първо трябва да си стъпи на краката.
– Значи сте сигурна, че тя няма да умре?
– Да, сигурна съм. А сега тръгвай. Не е хубаво малко момче като теб да кисне прекалено дълго в болница.
И Косьо си тръгна, донякъде успокоен от информацията, че животът на Госпожицата не е застрашен. Въпреки това през нощта сънува кошмари. Стресът от случилото се не го напускаше.
През следващата седмица той всеки ден отскачаше до болницата. Но само надничаше в стаята, колкото да се убеди, че Госпожицата е жива. За това време той само още веднъж срещна погледа й. Тя отново не го позна – беше прекалено вглъбена в страданието си. Косьо разбра, че на свиждане й ходят само колеги от училището. „Къде са родителите й? Тя няма ли брат или сестра? Приятели? Възможно ли е прекрасен човек като нея да няма безброй приятели?“ Тези мисли не му даваха покой, измъчваха го денем и нощем. Не му се учеше и затова започна да изкарва лоши оценки. На всичкото отгоре родителите му разбраха, че посещава болната си учителка. Скараха му се и му забраниха да припарва до болницата. Косьо заропта, но те бяха непреклонни. Даже не си направиха труда да му дадат някакво обяснение за забраната.
Една вечер погледът на момчето се спря на книгата „Лукчо“ на Джани Родари, която Госпожицата му бе дала назаем. Не я бе върнал в уговорения срок, а сега просто нямаше как да я върне. Почувства се виновен. Взе книгата и я разлисти. На третата страница бе написано следното:
„За рождения ден на моята очарователна и умна колежка. Бъди здрава и много щастлива, мила Поли!“ Подписал се бе някой си А. Бецовски, а датата бе 10 август 2013 г.
На Косьо му стана приятно, че този човек, Бецовски, е изпитвал топли чувства към нея. Но това е било толкова отдавна, преди цели седем години! Сега Поли не бе нито здрава, нито щастлива, и вероятно месеци наред щеше да лежи в онази плашеща поза, разкъсвана от болки, неполучаваща подкрепа от никого.
Момчето се замисли. Фамилията на мъжа бе доста странна. Вероятно малко хора имаха такава. Влезе в профила си във фейсбук, който бе регистрирал тайно от родителите си, и пусна търсене. Намери лесно мъжа. Той работеше като експерт в Министерството на културата. Веднага му писа:
„Здравейте, казвам се Константин. Госпожица Полина Занева ми е учителка по български. Нали я познавате?“
Отговор дойде по обяд на следващия ден:
„Да, познавам я. Бяхме колеги в университета. Какво те интересува, младежо?“
„Тя пострада тежко. Блъсна я кола и сега лежи в болница.“
„Надявам се, че това не е някаква гадна шега. Защо ми пишеш и как разбра за мен?“
„Не лъжа, в болница е, краката й са счупени. Подарили сте й „Лукчо“ за рождения ден, от книгата разбрах за Вас. Помислих си, че двамата сте близки. Тя не получава достатъчна подкрепа.“
„Къде е? В коя болница?“
„Трета градска.“
„Още днес ще отида. Господи! Поне от три години не съм я виждал, а сега това… Благодаря ти, че ми каза.“
Повече не си писаха. През следващите седмици до Косьо достигаше съвсем малко информация за Госпожицата. Все още била в болницата, възстановявала се бързо, нямало да й правят повече операции.
Беше неделя и Косьо се шляеше сам из парка, чакайки един свой приятел. Изведнъж екна вик:
– Хей, Косьо!
Момчето се закова на място, много добре знаеше чий е този звънлив, но същевременно мек глас. Докато извръщаше глава, сърцето му заблъска в гърдите.
Госпожицата се бе понесла към него, бутайки усърдно колелетата на инвалидната си количка. Краката й бяха в гипс и стърчаха напред, подпрени на ватирани подложки. Устните й се бяха извили в тънка усмивка. Като цяло изглеждаше много по-добре от преди. Косьо се смути, но само за момент, после го заля приятно чувство. Тръгна ухилен към нея.
– Как сте, Госпожице?
– Почти добре, Косьо. Благодаря.
– Ще се върнете ли на работа?
– Е, и това ще стане… Чух, че си си развалил успеха. Сърдита съм ти, да знаеш – каза тя и смръщи вежди, но си личеше, че гневът й е малко… фалшив.
Въпреки това Косьо сведе виновно глава. Госпожицата се плъзна покрай него и го подхвана с една ръка. Придърпа го към себе си и го целуна по челото.
– Благодаря ти, Косьо! – промълви тя.
Косьо се зачуди защо тя хем го мъмри, хем му благодари. Странна работа. В този момент забеляза, че се задава висок млад мъж с брадичка. Позна го по снимките в социалната мрежа. Бецовски. Той се приближи и го потупа по рамото.
– Благодаря, Косьо! – каза той. – Ти си страхотно момче.
Косьо се озадачи още повече. Той пък за какво му благодареше?
Те го поканиха на импровизиран пикник. Бецовски постла одеяло под близкия чинар, след което вдигна внимателно Госпожицата от количката и я занесе там. Госпожицата се държеше за врата му като за спасителен пояс, но по изражението на лицето й лечеше, че е доволна. Той я положи върху одеялото така, както се полага скъпоценен камък върху плюшена възглавничка.
Хапнаха сандвичи и пиха сок от касис. По едно време мъжът се пресегна и плъзна длан по гипсирания глезен на Госпожицата, после попипа стърчащите от превръзката пръсти. Тя го изгледа някак остро, но в очите й за проблеснаха весели пламъчета.
– Застудя, да ти сложа чорапки? – попита той.
– Сложи ми – отвърна тя.
В този момент Косьо се почувства неудобно. Каза, че трябва да се прибира вкъщи, защото техните го чакат.
– Благодаря ти още веднъж, Косьо – каза Госпожицата.
– Няма за какво, Госпожице. Още утре ще ви върна „Лукчо“.
– Задръж я, подарявам ти я.
– Аз… ще се постарая да си подобря успеха – подхвърли той, докато се отдалечаваше.
Те се засмяха и му помахаха. Изглеждаха щастливи заедно.


Публикувано от Administrator на 30.08.2020 @ 19:40:31 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

30.11.2021 год. / 01:49:41 часа

добави твой текст
"Госпожицата " | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Госпожицата
от ole72 на 31.08.2020 @ 10:06:18
(Профил | Изпрати бележка)
Хареса ми разказа. Много:)