автор: Selianin

27.12.2004 год. С баба тръгнахме точно в 8 ч. и 30 мин. Тя носеше със себе си два букета цветя. Не ми беше ясно къде щяхме да ходим и на кого щяхме да ги даваме. Бавно-бавно стигнахме центъра на селото и влязохме в читалището. Посрещна ни една много хубава, културна и любезна госпожа. Тя се казваше Петя.
Разгледахме читалището. Огромна, стегната и подредена сграда. Била построена при "лошия" строй-социализма. Чистота и ред. Библиотека с много книги, но закупени през миналия, "лошия" строй. Стана ясно, че от петнайсет години за читалището все нямало пари…Нямало пари и за тока, и за новите книги, и за отоплението, и за една нищожна заплатичка за една нищо и никаква бройчица…Въпреки всичко читалището продължавало да функционира благодарение на добрите хорица, които все пак се намирали тук и там…

След доста продължил разговор, най-после, баба стана и аз помислих, че си тръгваме. Тя обаче поиска от архива на библиотеката някаква папка със спомените на учителя Драгол Николов Динев. Като взе папката, баба я разлисти, отвори я някъде по средата и ми каза: "Камене, прочети от тук до ей тук за прадядо си Камен!"

Двете жени излязоха и ме оставиха в студената канцелария сам. Прочетох определените ми страници веднъж, дваж…Разгледах цялата папка…Този учител беше оставил за поколенията част от живата история на селото и на хората, като моя прадядо Камен. Потресох се от нещата, които прочетох и разбрах. Тази папка беше безценна…За пръв път ми хрумна и аз да започна да си записвам някои работи. Учех английски, но най - голям мерак имах за българската литература…Благоговеех пред творбите на Дебелянов, на Яворов…на Йовков… Татко искаше да ме прави хирург, а майка и баща й - адвокат…Татко смяташе, че моето бъдеще е в битката за човешкия живот, а майка ми - че трябва да си живея живота, а другите да ми плащат за него…Не можех да се ориентирам… Та аз все още нямах навършени седемнайсет години…

Моят прадядо Камен участвал в три войни. Воювал с турците през балканската война, бил тежко ранен в междусъюзническата война и с много зор изкарал в окопите на първата световна война. През 1918 година за българския войник станало много тежко. Големите народни жертви отишли на халос. Настъпила втората национална катастрофа. Обявена била Радомирската Република. Прадядо ми бил земеделец. Той тръгнал с разбунените войници към София да търси сметка от некадърните държавници и най-вече от Кобурга…Там, в подстъпите край София, ги пресрещнали германските картечари… Картечен германски откос му отрязал левия крак малко под коляното. Военните хирурзи по-късно го оперирали три пъти. Все му скъсявали крака, но той все загнивал и след нечовешки мъки прадядо ми Камен умрял през 1921 година на тридесет и осем годишна възраст, като оставил жена, двама сина, два вола, около петдесет декара ниви и една тежка селска участ след себе си. Когато умряла прабаба, отворили гроба, за да я погребат и нея в него. На мястото на липсващия ляв крак намерили бойната пушка, с която прадядо ми Камен искал да търси сметка от цар Фердинанд…

През 1936 година, по спомените на учителя Драгол Динев, в селото построили паметник на загиналите във войните за честта, целостта, свободата и славата на нашата Родина! Едно от издълбаните на плочата имена на загиналите било на прадядо ми Камен…

Стана ми много мъчно. Прелиствах огромната папка със записките на този сигурно отдавна починал учител и бавно-бавно почнах да плача…Моят прадядо се е бил като лъв с почти всички сегашни съседи на България и сега тя, горката наша Родина, граничи все със себе си…

След известно време на вратата се почука.Влезе баба. Погали ме по главата, видя, че съм умърлушен и ми каза да не се тревожа, че това се е случило много отдавна и че трябва да гледам на него от дистанцията на историята…

Взехме си довиждане с уредничката на читалището и се запътихме към паметника на загиналите. Пътьом баба ми каза, че старият паметник вече го няма, а този, при който отиваме, бил нов. Новият бил почнат през 1989 година по решение на общинския народен съвет и след много разправии бил открит през 1991 година.

Разгледахме паметника. Той беше в идеално състояние. Даже заварихме две женички, които почистваха района около него. Баба ги заговори и от тях разбрах, че те са по програмата за безработните, че са доволни от грижите за тях, но все пак било най-добре да са си на работа, както било по-рано…"Ех, какво беше по-рано и какво е сега!?"…Това разбрах от разговора им с баба.

Поставихме цветята в подножието на паметника. След преброяване установих, че селото е дало седемдесет и две жертви за България: един опълченец на Шипка, двама загинали срещу сърбите през 1885 година, шейсет и двама през периода 1912-1918 год. и седем през 1944-1945 год. Прочетох веднъж, прочетох втори път, прочетох трети път имената на загиналите през 1912-1918 година, но името на моя прадядо Камен не намерих…Нямаше го!!!...

Търсех очите на баба, а тя гледаше някак-си встрани…Попитах я защо го няма името на моя прадядо, а тя ми каза, че ще ми отговори друг път, защото щяло да ми стане много за днес.

Разстроих се много. Като се върнахме в къщи, взех една книга, усамотих се, четох, четох, но нищо не влизаше в главата ми. Там се беше загнездил само един въпрос: дали няма да мога да стана писател?...Заспал съм без да вечерям…