автор: mitkoeapostolov

Четейки ежедневно информационни сайтове, често си позволявам да отворя коментарите под новините, за да видя какво мисли средностатистческият българин за това, което се случва около него.
Прави ми впечатление, че най-много четения и коментари събират новини, в които се комбинират един или няколко от следните елементи: политика, сензация, клюкарство. Съответно рубриките Политика и Звезди/Клюки са най-четени. Статиите за Култура, Бизнес, Пътуване са десетки или стотици пъти по-непопулярни. Спортът е някъде по средата, като зависи дали новината има противоречива или клюкарска окраска.
Най-честите коментари които срещам са следните. За политиците и съдиите, че са корумпирани и лъжат. За другите държави – шеги с някой национален стереотип. За различни етноси, сексуалност и гледни точки в рамките на държавата – псувни на майка и заклеймяване. За футболистите – гелосани, татуирани ритнитопковци. За БГ звездите – бездарни, изкуствени, позьори. За чуждите звезди – джендъри.
Истинска рядкост са балансирани коментари, които изследват няколко гледни точки и чак след това си позволяват да направят заключение. Най-много лайкове събират кратки, черно-бели мнения от рода – „Супер” или „Долу”.
Най-често езикът е осъдителен, а тонът подигравателен или обиден. Ако обърнем огледалото на психологията към самите нас, ще видим че човек най-често осъжда или това, за което копнее, но няма смелост да си позволи, или това, което не харесва в себе си. Излиза, че като нация сме незадоволени и не харесваме себе си.
По този повод народът често си припомня баснята на Езоп за лисицата и гроздето, което ѝ е кисело, защото не може да го достигне. Чужденците пък описват тази ситуация с постоянното вглеждане в тревата на чуждата ливада. На тях им се струва винаги по-зелена, а на нас явно по-жълта.
Разбира се, аз не съм първият да разсъждава по тази тема. Още Петко Славейков анализира тези наши национални черти в стихотворението си „Не сме народ”, издадено през 1875г:
https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=277&WorkID=10604&Level=3

Ицо Хазарта пък предлага свой прочит в последната си песен:
https://www.youtube.com/watch?v=jeR2GimD_J8

Тъжно е, че за толкова години изглежда не сме се променили много. Но пък хубавото е, че има не малко изключения от правилото – хора, които се борят, които се трудят, които се развиват. А колко е прекрасно да видиш разцъфнало цвете в пустинята?